Пророчеството на гарвана

На Ганзи му трябваше доста време, докато осъзнае, че приятелят му се бе пошегувал, а когато го разбра, вече беше твърде късно да се смее. Във всеки случай си знаеше, че няма как да не позволи на птицата да стане член на тяхното братство в Манифактура Монмът, защото виждаше колко собственически я пазеше Ронан. Гарванчето вече го гледаше с отворена уста и вярна усмивка, напълно зависимо от него.

— Добре де! — махна с ръка Ганзи. — Прибираме се! Хайде!

Докато Ронан се изправяше неуверено на крака, гарванчето се сви в ръката му, превръщайки се само в човка и пернато телце, без никакъв врат. Ронан подхвърли:

— Свиквай с турбуленцията, копеленце такова!

— Не можеш да го кръстиш така!

— Тя се казва Резачка — отговори Ронан, без да вдига глава. А после: — Ха, Ноа! Ти привидение ли си там?

Ноа стоеше мълчаливо и неподвижно, потънал в мрака до входа на църквата. В първия момент единственото, което се виждаше от него, бе бледото му лице. Тъмните му дрехи се сливаха със сенките, очите му бяха бездни към непознат свят. А после той излезе на светло и стана отново неугледен и до болка познат.

— Мислех, че няма да дойдеш — рече Ганзи.

Погледът на Ноа се плъзна покрай тях към олтара, а после нагоре към мрачния, невидим таван. И с типичната за него храброст изрече:

— В апартамента беше зловещо.

— Откачалник — промърмори Ронан. Ноа не му обърна никакво внимание.

Ганзи отвори вратата и тримата се озоваха на тротоара. Нито следа от Адам. В душата му започна да се прокрадва чувство за вина, че въобще му се бе обадил, след като тревогата се оказа фалшива. Въпреки че… не беше много сигурен дали тревогата наистина е фалшива. Нещо със сигурност се бе случило, макар засега да не бе съвсем наясно точно какво.

— Къде каза, че си намерил тази птица?

— В главата си — изрече Ронан и се изсмя остро като чакал.

— Опасно място — отбеляза Ноа с невъзмутима физиономия.

Препъвайки се, все още замаян от алкохола, Ронан отговори:

— Не и за резачки.

Гарванчето в ръката му издаде звук, приличащ по-скоро на почукване, отколкото на глас.

В обятията на хладната пролетна нощ Ганзи отметна глава и изпълни гърдите си с чистия въздух. Сега, когато знаеше, че с Ронан всичко е наред, успя да забележи, че през нощта Хенриета всъщност е много красиво място, като юрган на кръпки с бродирани по него черни клони.

Гарван. От всички възможни птици на света Ронан да намери точно гарван!

Ганзи не вярваше в съвпадения.

Десета глава

Уелк не можеше да заспи.

Някога, когато беше ученик в „Алионби“, сънят идваше лесно. И защо да не идва? Също като Черни и останалите си съученици, през седмицата той спеше по два, четири до шест часа на денонощие, лягаше късно, ставаше рано, а след това, в събота и неделя, се отдаваше на продължителен сън. А когато заспеше, спеше непробудно и безпаметно. Не, всъщност това беше фалшиво усещане. Всички сънуваха, само че някои забравяха сънищата си.

Сега обаче рядко успяваше да затвори очи за повече от няколко часа. Въртеше се в леглото си. Ставаше рязко, стреснат от някакъв шепот. После отново задрямваше на коженото си канапе — единствената мебел, която правителството не му беше отнело. Сънят и енергията му като че ли се диктуваха от нещо много по-голямо и по-могъщо от него самия, идвайки и оттегляйки се на неравномерни приливи и отливи. Опитите му да дефинира този цикъл оставаха незадоволително разочароващи — знаеше, че при пълнолуние и след буря не може да заспи, но извън това му бе невъзможно да предвиди състоянието си. Понякога си мислеше, че това се дължи на магнитните излъчвания на лей линията, сдобила се по някакъв начин с пропуск към тялото му чрез смъртта на Черни.

Нуждата от сън превръщаше живота му в игра на въображението, дните му — в панделка, носеща се безцелно по водата.

Тази нощ имаше пълнолуние и съвсем доскоро бе валяло, така че Уелк бе отново буден.

Седеше по тениска и боксерки пред екрана на компютъра и движеше мишката с безцелната и съмнителна продуктивност на безкрайно уморените. Изведнъж безбройните гласове отново нахлуха в главата му, шептящи и съскащи. Звучаха като атмосферните смущения, които жужаха в телефонните линии в близост до лей линиите. Като вятър, предхождащ буреносен фронт. Като заговорничещи дървета. Както винаги Уелк не успя да различи отделните думи и да разбере разговора. Но му беше ясно едно — в Хенриета току-що се бе случило нещо странно и гласовете се надпреварваха да приказват за него.

За първи път от години насам Барингтън Уелк извади старите си карти на региона, скрити в миниатюрния му дрешник в коридора. Тъй като нямаше маса, а кухненският плот беше отрупан с празни кутии от полуготова лазаня и мръсни чинии, той се принуди да разтвори картите в банята. Подплашен паяк побърза да избяга от ваната, когато Уелк разстла в нея една от картите.

Черни, надявам се, че си на по-добро място от мен.