Пророчеството на гарвана

— Блу, надявам се, че си станала! — изкрещя Маура от долния етаж. Момичето си даде сметка, че ако иска да стигне с велосипеда си навреме в училище, трябва да спре да се мотае. Само след няколко седмици щеше да стане прекалено горещо, особено ако върти педалите.

Може пък да поиска от онзи спящ крал една кола.

Не че Блу се страхуваше да ходи на училище — просто го усещаше като задължение, което… започваше да я спъва, да я задушава. И не че там я тормозеха — не й бе отнело много време, за да установи, че колкото по-странна изглежда отвън, колкото по-бързо остави другите деца да си дадат сметка, че тя не е като тях, толкова по-малка бе вероятността те да започнат да я дразнят или пренебрегват. А когато накрая се озова в гимназията, се оказа, че да бъдеш странен и да се гордееш с този факт, е невероятно модерно. Внезапно станала в очите на другите адски готина, Блу би могла да има за приятел всеки, когото си пожелаеше. Не че не бе опитала. Но проблемът с това да бъдеш странен бе, че всички останали бяха нормални.

Така членовете на семейството й си останаха най-близките й приятели, училището си остана неприятно задължение, а Блу си остана с тайната надежда, че някъде по широкия свят има и други странни хора като нея. Дори и да не са от Хенриета.

Много възможно бе Адам също да е странен.

— БЛУ! — изкрещя отдолу Маура. — УЧИЛИЩЕ!

Притиснала здраво дневника към гърдите си, Блу се насочи към червената врата в другия край на коридора. По пътя й се наложи да мине покрай кипящата от различни дейности (телефонна, шивашка, котешка) стая и покрай обичайния бой за банята. Стаята зад червената врата принадлежеше на Персефона, една от двете най-добри приятелки на майка й. Вратата беше отворена, но въпреки това момичето почука лекичко. Персефона нямаше много дълбок сън, но заспиваше често, среднощните й крясъци и краченето напред-назад гарантираха, че никога нямаше да й се наложи да споделя стаята си с другиго. Но освен това означаваха, че Персефона отделяше за сън всяка възможна минута, поради което Блу не искаше да я буди.

Тихият, изтънчен глас на Персефона изрече:

— Допустимо е. Тоест отворено.

Момичето бутна вратата и завари Персефона седнала до масичката за карти край прозореца. Притиснати да разкажат за Персефона, първото, с което хората започваха, бе косата й — дълга, чуплива сребристоруса грива, стигаща до коленете й. Притиснати повече, биха могли да си спомнят от време на време и дрехите й — рокли с многопластови дипли или чудати женски ризи до петите. При необходимост биха могли да споделят, че особено са ги впечатлили очите й — черни бездни, с които зениците й буквално се сливаха.

В момента Персефона държеше молив по странен, детински начин. Когато видя Блу, се смръщи многозначително.

— Добро утро — поздрави момичето.

— Добро утро — отвърна като ехо Персефона. — Твърде рано е. Думите ми не работят, затова за теб ще използвам колкото е възможно повече от онези, които работят.

И завъртя неопределено ръка — жест, който Блу възприе като покана да седне някъде. Тя се огледа. По-голямата част от леглото беше покрита със странни, бродирани дълги чорапи и пепитени чорапогащи, но все пак тя откри една свободна част от ръба, върху която да настани задника си. Стаята ухаеше познато — на портокали или може би на бебешка пудра, или може би на нова книга.

— Зле ли спа? — попита Блу.

— Лошо — отвърна пак като ехо Персефона. А после: — Добре де, това не е съвсем вярно. Май в крайна сметка ще се наложи да използвам собствените си думи.

— Върху какво работиш?

В повечето случаи Персефона работеше върху вечната си докторска дисертация, но тъй като това бе процес, изискващ вълнуваща музика и чести отскачания до кухнята за похапване, тя избягваше да го прави по време на сутрешната бъркотия.

— Върху нещо мъничко — изрече тъжно Персефона. Или може би замислено. Беше доста трудно да схванеш разликата, а Блу не желаеше да задълбава. Персефона имаше любим или съпруг, който бе или мъртъв, или заминал надалече — когато ставаше въпрос за Персефона, беше много трудно да измъкнеш някакви детайли — и тя като че ли страдаше по него или най-малкото забелязваше, че го няма, което в случая с Персефона си бе истинско постижение. Блу не искаше да разпитва и за това. От майка си тя бе наследила отвращение към плачещи хора, затова никога не би насочила разговора съзнателно в посока, отвеждаща до сълзи.

Персефона обърна листа така, че Блу да го види. Беше написала думата три пъти, с три различни почерка. А няколко сантиметра по-надолу бе преписала рецепта за пай с бананов крем.

— Важните неща идват на тройки? — осмели се да предположи Блу.

Персефона подчерта думата лъжица, а след нея и думата ванилия от рецептата, а след това с далечен, неопределен тон отвърна:

— Или на седмици. Но това е твърде много ванилия! Човек би могъл да си каже, че е печатна грешка.

— Би могъл — повтори Блу.

— Блу! — изкрещя Маура от долния етаж. — Още ли не си тръгнала?