Пророчеството на гарвана

От всички училища, в които бе учил — а той бе сменил доста училища през последните четири години — академия „Алионби“ се бе оказала любимата на баща му, което щеше да рече, че нейните ученици имаха най-големи шансове да се озоват в Бръшляновата лига. Или в Сената. Което щеше да рече също така, че това беше и най-трудното училище, в което Ганзи бе учил. Преди да пристигне в Хенриета, бе превърнал търсенето на Глендоуър в своя основна дейност, а ученето — в странична, между другото. Той бе достатъчно умен и ако не в нещо друго, поне в ученето го биваше много, така че досега изобщо не му бе проблем да пропуска часове и да оставя домашните в дъното на графика си за деня. Но се оказа, че в „Алионби“ няма средни оценки. Паднеш ли под оценка 5, излиташ. А Дик Ганзи II бе дал на сина си да разбере, че ако го изритат от такова елитно частно училище, ще бъде зачеркнат от неговото завещание.

Иначе го бе казал любезно, докато похапваха фетучини.

Затова Ганзи не можеше да си позволи да пропуска часове. Не и след като вчера бе пропуснал целия учебен ден. Нещата се свеждаха до това. А сега му оставаха четиринайсет минути да вземе петнайсетминутния път с кола до училище, а Адам не се появяваше.

Усети как от дробовете му изпълзява старият страх.

Не се паникьосвай! Ето че снощи сгреши за Ронан. Трябва да сложиш точка на тези страхове! Смъртта не е толкова близо, колкото си мислиш!

Почти отчаян, Ганзи пробва домашния телефон на Адам още веднъж. Нищо. Трябваше да тръгва. Адам навярно бе взел колелото си, сигурно след училище трябваше да ходи на работа, може да е имал някакви други поръчки и просто да е забравил да му каже. Калните коловози, наречени алея, бяха все така пусти.

Хайде, Адам!

Ганзи изтри потни длани в панталоните си, сложи обратно ръце на волана и се насочи към училище.

* * *

Ганзи не можа да разбере дали Адам бе успял да пристигне навреме в училище чак до третия час, когато и двамата имаха латински. Колкото и необяснимо да бе на пръв поглед, това бе единственият час, който Ронан никога не пропускаше. Ронан беше първенецът на класа по латински. Учеше го безрадостно, но неумолимо, сякаш животът му зависеше от това. Непосредствено след него идваше Адам, отличникът на „Алионби“, иначе начело по всички останали учебни предмети. Подобно на Ронан, Адам също учеше неумолимо, но защото неговият бъдещ живот наистина зависеше от това.

Ганзи от своя страна предпочиташе френския. Често се шегуваше с Хелън, че няма никакъв смисъл да учиш език, който не би могъл да се използва за превеждане на меню, но истината бе, че френският му бе по-лесен за учене, а и майка му говореше малко френски. Първоначално се бе примирил, че ще запише и латински, за да превежда историческите текстове за Глендоуър, но лекотата, с която Ронан владееше латинския, направи напъните на Ганзи да учи този труден език напълно излишни.

Часовете по латински се провеждаха в Бордън Хауз — малка постройка в другия край на района на „Алионби“, доста отдалечена от Уелч Хол — основната академична сграда. Докато Ганзи вървеше бързо през зелената морава, отнякъде се появи Ронан и едва не го събори. Изглеждаше така, сякаш не бе спал дни наред.

— Къде е Париш? — изсъска Ронан.

— Днес не дойде с мен — отговори Ганзи и се отчая още повече. Вторият час на Ронан и Ганзи беше общ. — Още ли не си го виждал?

— Не беше в час.

Някой удари Ганзи между плешките и извика: „Здрасти, човече!“, докато минаваха. Ганзи унило го поздрави, вдигайки три пръста — знака на отбора по гребане.

— Търсих го няколко пъти на домашния — изрече.

— Да-а — кимна дълбокомислено Ронан. — Откога разправям, че Беднякът има нужда от мобилен.

Преди няколко месеца Ганзи бе предложил на Адам да му купи мобилен телефон, но така си бе навлякъл най-продължителния конфликт, който някога бяха имали, плюс седмица грозно мълчание, което бе приключило едва когато Ронан бе направил нещо по-обидно и от това.

— Линч!

Ганзи погледна по посока на гласа. Ронан не се обърна. Собственикът на гласа беше преполовил пътя през моравата, но беше трудно да бъде разпознат от такова разстояние в униформата на „Алионби“, която уеднаквяваше всички.

— Линч! — достигна отново до тях гласът. — Да ти го начукам!

Ронан продължаваше да върви. Само оправи дръжката на училищната си чанта, метната през рамо, и продължи да крачи през тревата.

— Каква е тази работа? — попита Ганзи.

— Някои хора не приемат загубата много добре — отговори Ронан.

— Това да не е Кавински? Само не ми казвай, че пак се състезаваш!

— Тогава не ме питай.

Ганзи се замисли дали не би могъл да наложи вечерен час на приятеля си. Или да се откаже от гребането, за да прекарва с него повече време в петък вечер — знаеше, че именно тогава Ронан си навличаше неприятности с неговото беемве. Или да убеди Ронан да…