Пророчеството на гарвана

Блу не отговори, защото Персефона мразеше силните звуци, а крясъците определено се нареждаха в тази категория. Вместо това каза:

— Намерих нещо. Ако ти го покажа, нали няма да кажеш на никого?

Но това беше глупав въпрос. Персефона рядко казваше на някого каквото и да било, дори и да не е тайна.

Когато Блу й подаде дневника, Персефона попита:

— Трябва ли да го отворя?

Блу махна с ръка. Да, при това бързо! И започна да се върти неспокойно на леглото, докато приятелката на майка й разлистваше дневника с неразгадаема физиономия.

— Е? — попита накрая момичето.

— Много е приятен — отговори учтиво Персефона.

— Не е мой.

— Повече от сигурно е.

— Някой го беше забравил в… Хей, защо каза това?

Персефона започна да разлиства дневника напред-назад. Нежният й, почти детски глас беше толкова тих, че Блу трябваше да затаи дъх, за да я чуе.

— Този дневник очевидно е на момче. Освен това търси това нещо тук от цяла вечност. Ти на негово място отдавна щеше да си го открила.

— БЛУ! — изрева отдолу Маура. — НЕ МЕ КАРАЙ ПАК ДА КРЕЩЯ!

— Според теб какво трябва да направя с него? — попита момичето.

Точно както бе сторила преди Блу, сега и Персефона прокара пръсти по различните видове хартия. Момичето осъзна, че приятелката на майка й е права — ако дневникът беше неин, тя просто щеше да препише необходимата й информация, а не да събира изрезки и да ги залепва. Откъсите бяха интригуващи, но напълно излишни — онзи, който водеше този дневник, очевидно обичаше повече самото търсене, процеса на проучванията. А естетическите качества на дневника надали бяха случайни — той беше истински образец на академично изследване.

— Първо — изрече Персефона, — трябва да разбереш чий е този дневник.

Блу отпусна разочаровано рамене. Това беше един безмилостно логичен отговор, отговор, който би могла да очаква от Маура или от Кала. Естествено, че трябваше да го върне на законния му собственик. Но къде отиваше тогава тръпката?

Персефона добави:

— А после би било добре да разбереш дали всичко това тук е вярно, не мислиш ли?

Дванайсета глава

Тази сутрин Адам не го чакаше край редицата пощенски кутии, както обикновено.

Когато Ганзи бе дошъл за първи път да вземе Адам, бе подминал входа към неговия квартал. Или по-точно го бе използвал като място, където да обърне, за да се върне там, откъдето бе дошъл. Въпросният път представляваше два черни коловоза насред полето — дори алея бе твърде изискана дума за този път — и на пръв поглед бе невъзможно да предположиш, че той води към една, а какво остава — повече къщи. А след като накрая Ганзи бе открил къщата, бе станало още по-зле. Зървайки униформения пуловер на Ганзи, бащата на Адам бе извадил пушката си и бе започнал да стреля по колата. После седмици наред Ронан бе наричал Ганзи „М.Б.Г.“, което в превод щеше да рече „Мекушав Богат Глупак“.

Оттогава насам Адам чакаше Ганзи там, където свършваше асфалтът.

Не и днес. Днес нямаше никого край редицата пощенски кутии. Имаше само празно пространство, при това в изобилие. Тази част от долината бе безкрайно плоска в сравнение с останалите квартали на Хенриета и това поле някак си беше винаги с няколко степени по-сухо и по-безцветно от останалата част от долината, сякаш го избягваха не само главните пътища, но и дъждовете. Дори и в осем сутринта тук не се виждаше нито една сянка.

Ганзи се вторачи в така наречената алея с двата кални коловоза и пробва домашния телефон на приятеля си. Никой не вдигна. Часовникът му подсказваше, че разполага с осемнайсет минути да вземе петнайсетминутното разстояние с кола до училище.

Зачака. Двигателят на Прасето го подхвърляше напред-назад, докато стоеше на едно място, лостът на ръчната скорост подрънкваше. Краката на Ганзи започнаха да се пекат от близостта до V-образното осемцилиндрово чудовище. Цялото купе на шевролета „Камаро“ се изпълни с миризма на бензин.

Той звънна в Манифактура Монмът. Обади се Ноа, но звучеше така, сякаш го бе събудил.

— Ноа! — извика високо Ганзи, за да надвика двигателя на колата си. В крайна сметка Ноа му бе позволил да забрави дневника си снощи в ресторанта и липсата му се оказала изненадващо притеснителна. — Помниш ли Адам да ти е казвал, че днес след училище е на работа?

В дните, в които ходеше на работа, Адам отиваше на училище с велосипеда си, за да може после да се върне с него.

Ноа изсумтя отрицателно.

Шестнайсет минути до първия час.

— Обади ми се, ако ти звънне — каза Ганзи.

— Няма да бъда тук — отговори Ноа. — И без това вече почти съм излязъл.

Ганзи затвори и макар да знаеше, че няма смисъл, пак пробва домашния телефон на Адам. Майка му нямаше как да не си е вкъщи, но очевидно бе решила да не вдига, а Ганзи нямаше никакво време да ходи до къщата, за да проверява.

Би могъл да пропусне първия час.

Захвърли телефона на седалката до себе си и промърмори:

— Хайде де, Адам!