Пророчеството на гарвана

— Имаш късмет, че на твоята възраст все още имаш майка. Когато бях на твоите години, моята майка беше убита от британската система за здравеопазване. Беше си съвсем наред, докато след една невинна кашлица не я приеха в…

Ганзи слушаше с половин ухо често повтаряната от стария му приятел история за това как правителството не успяло да излекува рака на гърлото на майка му. Но към момента, когато разговорът им приключи, Малъри звучеше почти весело.

Ала Ганзи вече не можеше да заспи. Беше заразен от преследването. Налагаше се да поговори с някого, преди обсебеността от това търсене да го разяде отвътре навън. Адам би бил най-подходящ, но имаше големи шансове Ронан, който се люшкаше между безсъние и мъртвешки сън, да е буден в момента.

Бе на средата на пътя към стаята на Ронан, когато осъзна, че тя е празна. Застанал на прага й, той прошепна името на приятеля си, а когато не получи отговор, го извика.

Ронан бе забранил да му влизат в стаята, но въпреки това Ганзи го направи. Приближи се до леглото му и го опипа. Установи, че е разхвърляно и студено. Завивката бе отхвърлена настрани със скорост, характерна само за Ронан. Ганзи започна да удря с юмрук по затворената врата на Ноа, докато с другата си ръка вече набираше телефона на Ронан. Звънна два пъти, след което гласовата поща на приятеля му обяви кратко и ясно: „Ронан Линч“.

Ганзи изключи по средата на записа. Сърцето му щеше да изхвръкне от гърдите. Спря, замисли се, но накрая набра друг номер. Този път му отговори гласът на Адам, дрезгав, сънлив и предпазлив.

— Ганзи?

— Ронан е изчезнал!

Адам замълча. Проблемът не беше в това, че Ронан просто е изчезнал, а че е изчезнал след бой с Деклан. Но да напуснеш дома на семейство Париш посред нощ не беше никак лесна работа. Последиците от залавянето можеха да имат физически следи, а вече беше твърде топло за дълги ръкави. Ганзи се почувства гадно, че го моли за подобно нещо.

Навън, високо и пронизително, изкряка нощна птица. Макетът на Хенриета излъчваше призрачна аура под лунните лъчи, нахлуващи в огромното помещение, отлетите в калъпи коли по картонените улици сякаш току-що бяха спрели. Ганзи винаги бе смятал, че след залез-слънце светът изглежда така, сякаш всичко е възможно. В полунощ Хенриета приличаше на магическо място, но в полунощ магията придобиваше облика и на огромна опасност.

— Ще проверя паркинга — прошепна накрая Адам. — И… ммм… може би моста.

И затвори телефона толкова тихо, че на Ганзи му трябваше секунда, докато осъзнае, че телефонната връзка е прекъсната. Притисна пръсти към очите си и точно така го завари Ноа.

— Ще ходиш да го търсиш, нали? — попита той. Изглеждаше блед и нематериален в жълтеникавата светлина на помещението зад него, сенките под очите му бяха по-тъмни от всякога. Изглеждаше не толкова като Ноа, колкото като идеята за Ноа. — Провери в църквата.

Ноа не каза, че ще дойде с него, а и Ганзи не го помоли. Преди шест месеца — единственият път, когато беше почти фатално, Ноа бе открил Ронан в умосъзерцателна локва от собствената му кръв, и оттогава насам бе освободен от търсене на приятеля им. След това не бе отишъл с Ганзи в болницата, а Адам бе изловен да се опитва да се измъкне, така че накрая бе останал само Ганзи да подкрепя морално Ронан, докато шиеха раните му. Това беше преди много време, но може би беше едва вчера.

Понякога Ганзи имаше чувството, че животът му се състои от десетки часове, които той никога нямаше да забрави.

Грабна якето си и излезе сред зеленикавата светлина на хладния паркинг. Капакът на беемвето на Ронан беше студен, което означаваше, че не бе карано много скоро. Където и да бе отишъл приятелят му, бе отишъл пеша. Църквата, чийто остър връх бе потънал сред мъглявината на жълтеникавата светлина на града, бе относително близо. Както и пицария „При Нино“. Както и старият мост с буйния поток, който течеше под него.

Ганзи потегли. Умът му разсъждаваше логично, но предателското му сърце прескачаше. Той не беше наивен, не хранеше никакви илюзии, че някога ще успее да върне стария Ронан Линч, когото познаваше отпреди смъртта на баща му. Ала не искаше да загуби поне онзи Ронан Линч, когото познаваше сега.

Въпреки силната светлина на луната входът към църквата „Света Агнес“ тънеше в пълен мрак. Потрепервайки, Ганзи сграбчи голямата желязна халка, която отваряше църковната врата, без да бъде сигурен дали ще я завари отключена или не. Беше влизал в тази църква само веднъж, на Великден, и то защото по-малкият брат на Ронан Матю ги бе помолил да дойдат с него. Не би определил църквата като място, където някой като Ронан би потърсил убежище посред нощ, но пък и Ронан не беше особено набожен. И въпреки това братята Линч ходеха в „Света Агнес“ всяка неделя за литургията. В продължение на цял час те успяваха да седят един до друг на пейката, въпреки че не можеха да се погледнат в очите на масата в ресторанта.

Пристъпвайки под черната арка на входа, Ганзи си каза: „Ноа го бива да открива разни неща“. Надяваше се, че и този път Ноа ще се окаже прав за Ронан.