Пророчеството на гарвана

— А какво искаше?

— Да поговорим — отвърна той. На акцента, на който говореше той, думата прозвуча не толкова като „говоря“, колкото като „признавам“. Тя не можа да се сдържи да не погледне към тясната, приятна линия на устните му. — Мисля, че щях да спестя големи неприятности и на двама ни, ако директно бях дошъл при теб. Като че ли идеите на другите непрекъснато ми навличат неприятности.

Блу се канеше да му каже, че в тяхната къща пък идеите на Орла са тези, които навличат неприятности на останалите, но после си даде сметка, че след това той ще каже още нещо, тя ще отговори, и така разговорът може да се проточи цяла нощ. Нещо в излъчването на Адам й подсказваше, че точно с това момче действително можеше да проведе разговор. И в този момент, сякаш от нищото, в съзнанието й зазвуча гласът на майка й: Не е необходимо да ти напомням да не целуваш никого, нали?

И тогава, с едно щракване, Блу превключи. Все пак, както бе забелязала и Нийви, тя бе разумно момиче. Дори и най-добрият възможен изход от настоящата ситуация би могъл да завърши кошмарно. Тя издиша дълбоко и шумно.

— Не е заради онова, което той ми каза за теб изрече на глас. — Проблемът бе, че той ми предложи пари.

И постави крак на педала на колелото си. Сега най-важното бе изобщо да не си представя какво ли би било, ако остане да си говорят. Когато нямаше достатъчно пари за нещо, Блу си знаеше, че най-лошото нещо на света е да си представяш какво ли би било, ако имаше пари.

Адам въздъхна, сякаш доловил оттеглянето й от сцената.

— Той няма представа какво ти е причинил. Няма представа от стойността на парите.

— А ти имаш, така ли?

Той не отговори нищо, просто я прикова с погледа си. Подобно изражение не оставяше място за глупости.

Блу вдигна глава нагоре и се вторачи в звездите. Беше странно, когато си представеше колко бързо се въртят по небето — огромно придвижване, но твърде далече от нея, за да го забележи. Лъв, Малката мечка, Коланът на Орион. Ако беше като майка си, лелите си или братовчедките си, дали гадаенето по небесата щеше да й помогне да измисли какво да каже на Адам?

— Ще дойдеш ли и друг път в „Нино“? — попита.

— Поканен ли съм?

В отговор тя се усмихна. Но тази усмивка й се стори като много опасно нещо, нещо, от което Маура не би останала много доволна.

Блу си имаше две правила: стой далече от момчета, защото те носят само неприятности, и стой още по-далече от момчетата от „Алионби“, защото те са мръсни копелета.

Но за Адам тези правила като че ли не важаха. Блу бръкна в джоба си, извади оттам чиста носна кърпичка и написа на нея името си и телефонния номер в дома си на Фокс Уей №300. С разтуптяно сърце тя сгъна кърпичката и му я подаде.

Адам каза единствено:

— Радвам се, че се върнах!

След което обърна дългото си тяло и започна да бута скръбно скърцащото си колело към дома си, където го чакаха родителите му.

Блу притисна пръсти към лицето си.

Дадох телефона си на момче!

Дадох телефона си на момче гарван!

Обгърна с ръце тялото си и си представи неизбежния спор с майка си. Да дадеш телефона си на някого, не означава, че непременно ще го целунеш!

Подскочи, когато задната врата на ресторанта изскърца и се отвори. Но беше само Дони — когато я видя, лицето му се проясни. Държеше в ръка умопомрачаващо дебел тефтер с кожени корици, който Блу моментално позна. Бе го зърнала в ръцете на Президент Мобилен телефон.

Дони попита:

— Имаш ли представа кой е забравил това нещо? Или е твое?

Блу го пресрещна в средата на паркинга, пое дневника и го отвори. Но той не избра моментално страница, на която да се отвори — бе толкова много отварян и пълен с толкова много материал, че всяка негова страница претендираше за първенство. Накрая просто се раздели по средата, подчинявайки се по-скоро на гравитацията, отколкото на ползата.

Страницата, на която се отвори, представляваше миш-маш от пожълтели изрезки от книги и вестници. Няколко от фразите бяха подчертани с червен химикал, който бе добавил и някакви коментари в полетата. (Пещерите „Лурей“ се смятат за духовно място? Врани = гарвани?). Имаше и умело набутан списък, писан на ръка, озаглавен „Топоними с уелски корени край Хенриета“. Блу познаваше повечето от градчетата, изброени тук: Уелш Хилс, Глен Бауър, Харлех, Махинлет.

— Изобщо не съм го чел — обади се Дони. Просто исках да видя дали не е написано някакво име, за да мога да го върна. Но после видях, че е… ами… по твоята част.

С това имаше предвид, че точно това би могло да се очаква от една дъщеря на ясновидка.

— Мисля, че знам кой е собственикът му — рече Блу. В момента най-голямото й желание бе да продължи да разглежда дневника. — Ще го взема.