Пророчеството на гарвана

Последва нов звук, подобен на шумолене, но малко след това звукът стана доста по-недвусмислен. Беше звук от нещо масивно, което се движеше сред дърветата, което чупеше клони и тъпчеше тревата и храсталака.

— Нещо идва! — изкрещя Блу.

Протегна едновременно и двете си ръце и сграбчи Ронан и Ганзи за ръкавите. Направи крачка назад, влезе в зейналата зад тях паст на кухото дърво на виденията и ги придърпа към себе си. За един кратък миг, преди магията на дървото да ги обгърне, тримата разполагаха с достатъчно време да видят онова, което се бе спуснало към тях — грамадно стадо зверове с бели рога, с бяла козина, проблясваща като заледен сняг, зверове, които цепеха въздуха с пръхтене и рев. Те се носеха рамо до рамо, неподвластни на ред и на цел. Когато отметнаха главите си, Блу забеляза, че приличат донякъде на гарвана, издълбан в склона на хълма, или на онази скулптура на кученце, която бе видяла в Монмът — странни и могъщи. Грохотът от колективните им тела тресеше земята подобно на ново земетресение. Достигнало пентаграма, стадото се раздели и се подреди по външния му периметър.

Притиснат до нея, Ронан прошепна тихичка ругатня. А Ганзи, отпуснал гръб на меката стена на дървото, извърна глава, като че ли нямаше сили да гледа.

Дървото ги придърпа във виденията си.

В това ново видение нощта бе обагрила с диамантените си отражения мокрия, вдигащ пара тротоар и точно в този момент светофарът се смени от зелено в червено. Камарото спря до тротоара. Зад волана седеше Блу. Навсякъде около тях миришеше на бензин. На пътническата седалка до себе си тя зърна риза с яка — беше Ганзи. Той се приведе над скоростния лост към нея и плъзна пръсти по оголената й ключица. А после дъхът му затопли врата й.

„Ганзи!“ — предупреди го тя, но се чувстваше нестабилна и опасна.

„Просто искам да се престоря — прошепна Ганзи и думите му овлажниха кожата й. — Искам да се престоря, че мога да го направя.“

Онази Блу от видението затвори очи.

„Може би няма да стане нищо, ако аз целуна теб! — промълви той. — Може би пророчеството важи само ако ти ме целунеш…“

Някой в дървото сръга отзад истинската Блу и я изтръгна от видението. Тя разполагаше само с толкова време, колкото да види потресена как Ганзи — истинският Ганзи — я избутва и излиза от дървото.

Четирийсет и седма глава

Ганзи си позволи само един объркан миг от видението — как пръстите му незнайно защо докосват лицето на Блу — след което се изтръгна от дървото, избутвайки от пътя си истинската Блу. Трябваше да види какво се е случило с Адам, въпреки че сърцето му бе изпълнено с грозно предчувствие — като че ли вече знаеше какво ще завари.

И наистина, Адам продължаваше да си стои преспокойно в центъра на пентаграма, здрав и читав, отпуснал ръце край тялото си. В една от тях се виждаше пистолета. Само на няколко крачки от него, извън кръга, на земята лежеше Уелк, начупен. В буквалния смисъл на думата. Тялото му беше покрито с листа и клонки, като че ли бе стояло там години наред, а не минути. Кръвта не беше чак толкова много, както би се очаквало при прегазване, но въпреки това видът му беше ужасяващ. Намачкан.

Адам просто стоеше и го съзерцаваше втренчено. Неравната му коса беше смачкана на тила и това беше единственият знак, че изобщо бе помръднал, откакто Ганзи го бе видял за последен път.

— Адам! — ахна Ганзи. — Как успя да докопаш пистолета?

— Дърветата — отговори Адам. В гласа му се долавяше смразяваща дистанцираност, вглъбеност, което означаваше, че момчето, което Ганзи бе познавал до този момент, бе потиснато някъде много дълбоко в него.

— Дърветата ли? Божичко! Да не би да си го застрелял?

— Разбира се, че не — отговори Адам и много внимателно постави пистолета на земята. — Използвах оръжието само за да му попреча да влезе вътре при мен.

В гърдите на Ганзи се надигна неизказан ужас.

— Оставил си го да го прегазят?

— Той уби Ноа — отговори безстрастно Адам. — Заслужаваше си го.

— О, не! — извика Ганзи и покри лицето си с ръце. Тук имаше едно тяло, тяло, и то доскоро бе живо! А те все още нямаха право да пият алкохол! Не би трябвало да имат и правото да решават кой да живее и кой да умре!

— Да не би да искаш да ми кажеш, че е трябвало да пусна тук един убиец? — извиси глас Адам.

Ганзи не бе в състояние да намери думите, с които да му обясни мащабите на онова, което беше сторил. Единственото, което знаеше, бе, че ужасът изригваше някъде дълбоко в него, отново и отново, и всеки път с нова сила.

— Но той беше само един жив човек — промълви накрая безпомощно. — Миналата седмица ни преподаде четири неправилни глагола. А ти го уби!

— Престани да го повтаряш! Аз просто не го спасих. И престани да ме учиш кое е правилно и кое грешно! — изкрещя Адам, но по лицето му се изписа същата болка, която Ганзи усещаше в себе си. — Важното е, че лей линията вече е събудена и ние можем да намерим по-лесно Глендоуър и всичко ще стане така, както трябва да стане.

— Трябва да извикаме полицията. Трябва да…