Пророчеството на гарвана

— Остави веднага пистолета на земята, иначе ще й прережа гърлото! Всъщност я по-добре го хвърли насам! И гледай предпазителят да е спуснат, когато го хвърляш, иначе като нищо ще я застреляш!

Адам се изпълни с подлото подозрение, че ако беше Ганзи, щеше да успее да се измъкне с говорене в тази ситуация. Щеше да изпъне рамене, да изпълни с присъствието си всичко наоколо и лесно да накара Уелк да играе по свирката му. Обаче той не беше Ганзи, затова единственото, което успя да измисли, бе:

— Не съм дошъл тук, за да умира, който и да е. Добре, ще хвърля пистолета далече от мен, обаче няма да го хвърля близо до теб!

— Тогава ще й нарежа лицето!

С напълно спокойно изражение Нийви изрече:

— Ако го сториш, ще провалиш ритуала. Не ме ли чу какво ти обяснявах преди малко? Нали уж се интересуваше от процеса?

Когато погледна в очите й, Адам се изпълни с неясното, смущаващо усещане, че вижда нещо необичайно. Сякаш за миг зърна в тях Маура, Кала и Персефона.

Уелк каза:

— Хубаво. Тогава хвърли пистолета нататък! Но изобщо не ме приближавай! — а после, към Нийви: — Какво искаш да кажеш с това, че ще го проваля? Да не би да блъфираш?

— Можеш да хвърлиш пистолета — обърна се Нийви към Адам. — Нямам нищо против.

Адам захвърли пистолета в близкия храсталак. Почувства се ужасно, докато го правеше, но после осъзна, че се чувства по-добре, когато не го държи.

Нийви продължи:

— А на въпроса ти, Барингтън, причината, поради която ритуалът няма да се получи, е, защото той има нужда от саможертва!

— Нали възнамеряваше да убиеш мен, а? — сопна й се Уелк. — Очакваш да ти повярвам, че обратното няма да подейства, така ли?

— Точно така — отговори Нийви, но нито за миг не свали очи от Адам. И на него отново му се стори, че когато я погледна, видя в нея нещо друго — някаква черна маска, две огледала, лицето на Персефона. — Саможертвата е доброволно жертвоприношение на нещо много лично. Трябва да жертваш нещо от самия себе си. Затова, дори да ме убиеш, няма да постигнеш абсолютно нищо. Аз не мога да ти бъда от никаква полза.

— Както и аз на теб в такъв случай — изтъкна Уелк.

— О, не! За мен е важен самият акт на убийството! — поясни тя. — Досега не съм убивала никого. Затова, ако те убия, ще жертвам невинността си! А това е невероятна саможертва, повярвай ми!

Когато заговори, Адам бе крайно изненадан от лекотата, с която презрението започна да се лее от думите му:

— А ти вече си убил един човек, затова нямаш какво да пожертваш!

Барингтън Уелк започна да псува, но много тихо, като че ли наоколо нямаше никого. Около тях заваляха леко листа с цвета и формата на дребни монети. Нийви продължаваше да се взира в Адам. Усещането, че през очите й вижда съвсем друго място, вече беше неоспоримо. Беше някакво черно, отразяващо се в огледало езеро, глас, идващ сякаш от дълбините на земята, две очи от обсидиан. Беше някакъв друг, неземен свят.

— Господин Уелк!

Ганзи!

Гласът на Ганзи достигна до тях точно иззад кухото дърво на виденията, а после беше последван и от самото му тяло. Зад него се показаха Ронан и Блу. Сърцето на Адам се превърна едновременно в птичка и камък — облекчението му беше осезаемо, но също така и срамът.

— Господин Уелк! — повтори Ганзи. Дори с очила и с разрошена от спане коса, той продължаваше да излъчва цялото великолепие на Ричард Ганзи III, бляскаво и могъщо. Изобщо не погледна към Адам, когато добави: — Полицията е на път! Съвсем искрено ви препоръчвам да отстъпите от тази жена и да не усложнявате повече нещата!

Първоначално Уелк сякаш се канеше да отговори, но после се отказа. Вместо това всички вкупом погледнаха към ножа в ръката му и мястото точно под него.

Нийви беше изчезнала.

А после, отново едновременно, всички насочиха погледи към периметъра извън пентаграма, после към кухото дърво, след това към поточето — но не, абсолютно нищо. Ситуацията беше абсурдна. Нийви нямаше как да се бе измъкнала, без никой да я забележи, не и за десетина секунди. Та тя изобщо не бе помръднала от мястото си! Просто беше… изчезнала.

За един дълъг, много дълъг миг не се случи нищо. Всички бяха застинали в диорама9 на несигурността.

А после Уелк се спусна напред, излизайки от пентаграма. На Адам му бе необходима само секунда, за да си даде сметка, че убиецът се насочва към пистолета.

Ронан се хвърли върху него в същия миг, в който Уелк се изправи с пистолета в ръка. Учителят заби дръжката на пистолета в слепоочието на Ронан. Момчето падна назад.

Уелк насочи пистолета към Ганзи.

Блу изкрещя:

— Спри!

И изведнъж вече нямаше никакво време.

Адам се хвърли в центъра на пентаграма.

Колкото и да не беше за вярване, тук се бе настанила абсолютна тишина. Не се чуваше почти нищо. Краят на вика на Блу бе приглушен, сякаш някой го бе набутал под вода. Въздухът наоколо бе неподвижен. Като че ли самото време бе започнало да се влачи, едва съществуващо. Единственото реално усещане бе от въздействието на електричество — едва доловимото щипене на приближаваща буря.