Пророчеството на гарвана

Препъна се. Кракът му беше попаднал върху нещо неочаквано, нещо, което не прощаваше.

Какво е това?

В краката му лежеше празна купа с широко гърло. Беше блестящо, грозно лилава, нелепа и напълно човешка на фона на това място.

Силно озадачен, Адам плъзна поглед от празната купа в краката си към друга купа, намираща се на около десет крачки от мястото, също толкова натрапчива насред розовите и жълти листа, покрили земята. Втората купа беше напълно еднаква с тази в краката му, само дето беше пълна догоре с някаква тъмна течност.

И отново бе поразен от това колко не на място изглежда този сътворен от човешката ръка предмет насред магическите дървета. А после се озадачи още повече, когато осъзна, че повърхността на черната течност е напълно гладка, неопетнена от нито едно клонче, насекомо или листо. Което означаваше, че купата е била напълнена съвсем скоро.

Което означаваше…

Адреналинът нахлу в тялото му секунда преди да чуе гласа.

* * *

Докато си лежеше завързан в колата, Уелк нямаше как да прецени кога би могъл да предприеме полета си към свободата. Нямаше съмнение, че Нийви определено има някакъв план, което беше много повече, отколкото Уелк би могъл да каже за себе си. И изглеждаше крайно невероятно тя да се опита да го убие, докато не подготви и последната подробност от ритуала. Затова Уелк си позволи да бъде откаран в собствената си кола, вече воняща на чесън и пълна с трохи, до края на гората. Нийви не беше достатъчно смела да продължи с колата му и по черните пътища — за което той й беше особено благодарен — затова я паркира на малко, покрито с чакъл обръщало. Останалата част от пътя трябваше да извървят пеша. Все още не се беше стъмнило напълно, но въпреки това Уелк се препъна няколко пъти в туфичките трева.

— Съжалявам — обади се Нийви. — Но наистина потърсих в Гугъл Мапс по-близко място за паркиране.

Уелк, когото всичко в Нийви го дразнеше — от меките й, пухкави ръце, през намачканата й дълга пола до къдравата й коса, изобщо не си направи труда да бъде любезен, когато отговори:

— Защо изобщо си правите труда да се извинявате? Нали и без това планирате да ме убиете?

Нийви примигна и отбеляза:

— Ще ми се да не го определяте по този начин. Вие сте предвиден да бъдете пожертван. А да бъдеш жертвоприношение, е доста хубаво нещо, с прекрасни, хилядолетни традиции. Освен това го заслужавате. Така е справедливо.

— Ако ме убиете — подметна Уелк, — това ще означава ли, че в името на справедливостта някой някога ще трябва да убие и вас? В бъдеще?

Препъна се в поредната туфа трева, но този път Нийви нито се извини, нито отговори на въпроса му. Вместо това впи в него очи и това продължи неопределено време. Погледът й не беше толкова проницателен, колкото изчерпателен. Накрая изрече:

— Барингтън, не мога да не призная, че за един кратък миг изпитах известно съжаление, че съм избрала точно теб. Изглеждаше ми много приятен човек, преди да те зашеметя с електрошоковия си пистолет.

Поддържането на учтив разговор се оказа доста трудна работа, след като участниците в него си припомниха, че единият е зашеметил другия с електрошок, затова и двамата предпочетоха да довършат разходката си в мълчание. За Уелк беше много странно да се върне отново в гората, където някога за последно бе видял Черни жив. До този момент смяташе, че горите са си гори и че връщането няма да му се отрази по никакъв начин, особено по друго време на деня. Но нещо в атмосферата на това място го оттласна моментално към онзи момент, към скейтборда в ръцете му, към тъжния въпрос, прорязал предсмъртното дихание на Черни.

Шептящите гласове съскаха и припукваха в главата му, подобно на пожар, който бе започнал да се разгаря, но Уелк не им обръщаше внимание.

Старият живот му липсваше. Липсваше му всичко в него — безгрижието, екстравагантните Коледи у дома, педалът на газта под крака му, свободното време, което беше като благословия, а не кухо проклятие. Липсваше му пропускането на часове и влизането в часове, и изписването със спрей на знака на изхода на Хенриета на шосе 64 след безпаметния запой на рождения му ден.

Но най-много му липсваше Черни.

Не си бе позволил да мисли за това нито веднъж през последните седем години. Вместо това се бе опитал да се самоубеди, че Черни е бил безполезен. Бе се опитал да си напомня за практичния аспект на смъртта.

Но вместо това си спомняше непрекъснато звука, който бе издал Черни, когато го удари за първи път.

На Нийви не й бе необходимо да напомня на Уелк да седи мирно, докато подготвя елементите от ритуала. Приготви спокойно петте лъча на пентаграма с една незапалена свещ, една запалена, празна купа, пълна купа и три малки костици, подредени в триъгълник. И през цялото това време той седеше, отпуснал глава върху свитите си колене, със завързани на гърба ръце, и му се искаше да може да се разплаче. Нещо, което да облекчи непоносимия товар в душата му.

По едно време Нийви го погледна и си помисли, че той е уплашен от приближаващата смърт.