Пророчеството на гарвана

По коридора отвън се чуха тихи стъпки, а малко след това на прага на стаята застана Персефона. Маура въздъхна и сведе очи към скута си, като че ли бе очаквала този развой на нещата.

— Не исках да ви прекъсвам — изрече Персефона, — но след три или седем минути момчетата гарвани на Блу ще спрат с колата си до тротоара пред къщата ни и ще седнат на стъпалата, за да обсъдят как да я убедят да се измъкне заедно с тях.

Маура разтри кожата между веждите си и промърмори:

— Знам.

— Но това звучи стряскащо конкретно! — възкликна Блу с разтуптяно сърце.

Персефона и майка й се спогледаха и Маура каза:

— Това е другото нещо, за което не бях напълно откровена с теб. Понякога Персефона, Кала и аз сме много добри в конкретизирането.

— Но само понякога — припя Персефона. А после, с известна тъга, добави: — Напоследък обаче все по-често.

— Настъпва промяна — прошепна Маура.

На вратата се появи още един силует. И Кала изрече:

— Освен това Нийви още не се е върнала. И е направила нещо на колата — не иска да запали.

Веднага след това всички едновременно обърнаха глави към прозореца, когато чуха пред къщата им да паркира кола. Блу погледна умолително майка си.

Вместо да й отговори, Маура погледна към Кала и Персефона и извика:

— Кажете ми, че грешим!

— Знаеш, че не мога да ти кажа подобно нещо, Маура — отвърна Персефона с тихия си, спокоен глас.

Маура се изправи на крака и се обърна към дъщеря си:

— Ти тръгваш с тях! А ние ще се погрижим за Нийви. Надявам се, че си наясно в каква сериозна работа се забъркваш, нали?

Блу отговори:

— Имам известна представа.

Четирийсет и четвърта глава

Има дървета, а има и дървета през нощта. Дърветата през нощта стават безцветни, безформени, движещи се същества. Когато Адам стигна до Кабесуотър, гората сякаш беше оживяла. Вятърът между клоните звучеше като мехове при издишване, а съскането на дъжда върху листния балдахин — като вдишване. Във въздуха ухаеше на влажна земя.

Адам насочи лъча на фенерчето си към края на дърветата. Но светлината не успя да нахлуе в гората, погълната от съвсем подходящия за събитието пролетен дъжд, който започваше да прониква в косата му.

„Ще ми се да бях дошъл през деня“ — помисли си Адам.

Не че имаше фобия от тъмното. Фобията означаваше, че страхът е ирационален, а Адам подозираше, че в Кабесуотър има множество неща, които биха оправдали всеки страх след залез-слънце. „Поне сега, ако Уелк вече е пристигнал и използва фенерче, ще го видя по-лесно“ — успокои се момчето.

Това беше слаба утеха, но Адам вече беше стигнал твърде далече, за да се отказва. Огледа се още веднъж — тук човек винаги се чувстваше наблюдаван. А после прекрачи над невидимия ромон на скромното поточе и влезе в гората.

И настана светлина.

Той сведе рязко глава, затвори очи и ги заслони с фенерчето си. Клепачите му пламтяха от рязката смяна на мрак със светлина. А после много бавно ги отвори. Навсякъде около него гората проблясваше под следобедното слънце. През зеления балдахин над главата му проникваха прашни лъчи и обсипваха с игриви петна скромното поточе вляво от него. Под косия им поглед листата изглеждаха жълти, кафяви и розови. Меките като козина лишеи по стволовете на дърветата се къпеха в навъсено оранжево.

Кожата на ръката му пред него беше станала розова и приятно загоряла. Въздухът около тялото му се движеше бавно, някак си осезаем, изпъстрен със златисти прашинки, всяка от които — фенерче.

Нямаше нито следа от нощта. Нямаше следа и от жива душа между дърветата.

Над главата му изкряка птица — първата, която Адам чуваше в тази гора. Беше продължителен, тръбен звук, в рамките на около четири-пет тона. Беше като звука, който издават ловните рогове през есента. Бягай, бягай, бягай! Той предизвика в душата му едновременно благоговение и тъга — онази горчиво-сладка красота, която бе запазена марка на магическата гора Кабесуотър.

„Това място не би трябвало да съществува“ — помисли си Адам, но веднага след това побърза да си оттегли думите. Кабесуотър бе станала светла, точно когато той си бе пожелал да не бъде тъмно и точно както бе променила цвета на рибките в изворчето в мига, в който Ганзи си бе помислил, че би било по-добре да са червени. Кабесуотър беше точно толкова буквална, колкото беше и Ронан. Адам нямаше представа дали би могъл чрез мисълта си да я накара да спре да съществува, а и нямаше намерение да проверява.

Налагаше се да внимава какво си мисли.

Сега той изгаси фенерчето си, пусна го обратно в чантата си и пое срещу течението на поточето, както бяха направили при първото си посещение в магическата гора. Дъждът го беше направил доста по-пълноводно, така че сега нямаше никакви проблеми да бъде проследено до извора си, докато се виеше през сплесканите отскоро треви по склона на планината.

Пред себе си Адам забеляза бавно движещите се отражения върху стволовете на дърветата, които силните, коси лъчи на следобедното слънце извличаха от мистериозното изворче, което бяха открили първия път тук. Значи наближаваше своята цел.