Пророчеството на гарвана

Но сега, докато лежеше сред мрака на нощта, единственото, за което бе в състояние да мисли, бе: Майка ми никога няма да ми проговори. Аз вече нямам дом.

В съзнанието му се материализираха призракът на Глендоуър и лей линията. Сега те му изглеждаха още по-близо отпреди, но вероятността за успешен изход от ситуацията ставаше все по-нищожна. Уелк бе вече някъде там, а той търсеше тези неща много по-отдавна и от Ганзи. И нямаше никакво съмнение, че ако някой не се намесеше, той щеше да открие онова, което търси, много по-рано от тях.

Налага се да събудим лей линията!

В главата му започнаха да се блъскат хаотично всякакви мисли — за последния побой, който му бе нанесъл баща му, как Прасето спира до него и Ганзи му подвиква, за предшественика на Ронан на касата през онзи ден, когато той бе взел решение да се бори и да влезе в „Алионби“, как юмрукът на Ронан се забива в лицето на баща му. Беше изпълнен с толкова много желания — прекалено голям брой, за да ги подреди по приоритети, но всяко едно от тях заредено със силата на отчаянието. Да не му се налага да работи толкова много, да бъде приет в добър колеж, да изглежда добре с вратовръзка, да не продължава да изпитва глад, след като е изял тънкия сандвич, който си бе донесъл на работа, да кара лъскавото ауди, което веднъж с Ганзи бяха оглеждали след училище, да се прибере у дома, да беше успял сам да се опълчи на баща си, да притежава апартамент с гранитни плотове и телевизор, по-голям дори от бюрото на Ганзи, да принадлежи някъде, да се прибере у дома, у дома, у дома!

Ако успееха да пробудят лей линията, ако успееха да открият Глендоуър, той би могъл да има всички тези неща. Или поне повечето от тях.

Но при тази мисъл в съзнанието му отново изплува окървавеното тяло на Ганзи от съня му, а после и болезненото изражение на Ганзи от изминалия ден, когато се бяха скарали. Адам за нищо на света не би изложил на подобен риск най-добрия си приятел.

От друга страна, той за нищо на света нямаше да позволи на Уелк да го изпревари и да му измъкне онова, за което бе положил толкова труд. Да почакат ли? Е, Ганзи можеше да си позволи да чака. Но Адам — не!

И тогава Адам най-сетне видя пред себе си третата алтернатива, третия избор, за който му бе говорила ясновидката. И решението бе взето.

Пристъпвайки безшумно из новата си стая, Адам започна да пълни чантата си с разни неща. Нямаше как да предположи какво точно ще му потрябва. Измъкна пистолета изпод леглото си и го загледа продължително в него — черен, зловещ силует върху старите дъски на пода. Когато преди няколко часа Ганзи го бе видял да го вади от багажа си, бе извикал ужасено:

— Какво е това?

— Много добре знаеш какво е — бе отговорил Адам. Това беше прословутият пистолет на баща му и макар Адам да не беше сигурен дали баща му би се осмелил някога да го използва срещу майка му, той не можеше да поеме риска да му го остави.

Притеснението на Ганзи, свързано с пистолета, бе осезаемо. Може би се дължеше отчасти на пистолета, който Уелк бе опрял в челото му.

— Не искам наоколо да се подхвърлят подобни неща! — бе отсякъл приятелят му.

— Аз пък не мога да го продам — бе отговорил Адам. — Имах подобна идея, но разбрах, че официално не мога да го продам. Регистриран е на негово име.

— Все трябва да има някакъв начин да се отървеш от него, нали? Например да го заровиш някъде?

— И някое хлапе да го намери, така ли?

— Не го искам тук!

— Ще намеря начин да се отърва от него — бе обещал Адам. — Но не можех да го оставя при него. Вече не!

Тази нощ той всъщност не изгаряше от желание да взема със себе си и пистолет.

Но и нямаше никаква представа какво ще му се наложи да принесе в жертва.

Провери дали предпазителят си е на мястото и сложи оръжието в чантата си. Но когато се изправи на крака и се обърна към вратата, едва успя да сдържи вика си. Точно пред него стоеше Ноа. Кухините на очите му бяха на едно ниво с очите на Адам, разбитата му буза — на едно ниво с унищоженото ухо на Адам, бездиханните му устни — на сантиметри от стаения дъх на Адам.

Без Блу наблизо, за да го направи по-силен, без Ганзи наблизо, за да го направи човек, без Ронан наблизо, за да го превърне в един от групата, Ноа беше призрачно страховит.

— Не го хвърляй! — прошепна призракът.

— Ще се постарая — отговори Адам и вдигна голямата си чанта. Пистолетът вътре в нея изведнъж натежа. Проверих предпазителя, нали? Да, проверих го. Сигурен съм, че го проверих!

Когато се изправи, Ноа беше изчезнал. Адам мина през черния, леден въздух, който допреди секунда беше приятелят му, и отвори вратата. Ганзи спеше, свит на леглото си, със затворени очи и слушалки в ушите. Даже вече и без лявото си ухо, Адам долови тихия звук на музиката, която си бе пуснал Ганзи, за да му прави компания и евентуално да подмами съня.