Пророчеството на гарвана

— Това е смешно, защото в такъв случай и моята би трябвало да е със същия цвят.

В отговор той само помръдна рамене. Накрая изрече:

— Понякога се страхувам, че той всъщност никога няма да ме разбере.

Тя прокара пръст по ръба на ухото му. Усещането беше опасно и възбуждащо, но не толкова опасно и възбуждащо, колкото би било, ако го докоснеше, когато той я гледа.

— Ще кажа това само веднъж и повече никога няма да го повторя — промълви тя. — Но според мен ти си невероятно храбър!

Настана продължително мълчание. Някъде из квартала избръмча кола. Вятърът раздвижи листата на бука и ги обърна с лицето надолу, което подсказваше, че предстои дъжд.

Без да вдига глава, Адам промълви:

— Блу, бих искал да те целуна, независимо дали си малка или не.

Пръстите на Блу застинаха в косата му.

— Не искам да те наранявам — прошепна накрая.

Той се освободи от прегръдката й и лицето му се оказа само на няколко сантиметра от нейното. Изражението му беше тъжно и отчаяно, съвсем различно от първия път, когато бе поискал да я целуне.

— Аз вече целият съм в рани.

Блу предположи, че той надали има предвид целувката, от което лицето й пламна. Целувка изобщо не трябваше да има, но дори и да можеше да има, не трябваше да стане по този начин. Тя отговори:

— По света има далеч по-лоши неща.

Нещо в тези думи го накара да преглътне и да извърне глава. Отпусна унило ръце в скута си. „Ако бях, което и да е друго момиче на тази земя — каза си тя, — това щеше да бъде първата ми целувка.“ Запита се какво ли е да целуне това трескаво, злочесто момче.

Адам вдигна глава и се загледа в слънчевите петна, които играеха между листата в короната на големия бук. Не я погледна, когато изрече:

— Не си спомням как, според майка ти, би трябвало да разреша проблема си. Онова, което каза тя, когато ни гледа. За избора, който не съм можел да направя.

Блу въздъхна. Значи ето за какво било всичко това. Всъщност знаеше го, още когато той пристигна, макар че самият Адам надали си бе давал сметка за какво точно е дошъл.

— Тя каза, че ще разрешиш проблема си, като избереш трети вариант — отговори сега момичето. — А следващия път си носи тетрадка.

— Не си спомням да е споменавала нещо за тетрадка.

— Защото това го казвам аз, глупчо! Когато пак отидеш да ти гледат, си записвай! Така след това ще можеш да сравниш записките си с реално случилото се и да прецениш дали ясновидката е добра или не.

Сега вече той я погледна, но тя не бе напълно сигурна дали той общо я вижда.

— Непременно ще го направя — отговори.

— Но този път ще ти спестя колебанията дали майка ми е добра или не — добави Блу и вдигна глава, когато той се изправи на крака. Пръстите и кожата й копнееха за момчето, с което преди няколко дена се бяха държали за ръце, но онова момче определено не беше момчето, което стоеше сега пред нея. — Защото мога да ти гарантирам, че майка ми е много добра ясновидка!

Той пъхна ръце в джобовете си, разтри буза о рамото си и промърмори:

— Значи смяташ, че трябва да я послушам, така ли?

— Не, трябва да послушаш мен!

Набързо скалъпената усмивка на Адам беше толкова крехка, че всеки момент щеше да се счупи.

— И какво казваш ти? — смотолеви.

Изпълнена с внезапен страх за него, Блу отговори:

— Продължавай да бъдеш храбър!

* * *

Навсякъде имаше кръв.

„Доволен ли си сега, Адам?“ — изръмжа Ронан и приклекна до Ганзи, който се гърчеше в конвулсии на земята. Блу се бе облещила срещу Адам, но ужасът, изписан по лицето й, беше най-лошото от всичко. И за всичко това бе виновен само той. Ронан беше обезумял от загубата на приятеля си. „Това ли искаше през цялото време?“

Първоначално, когато отвори очи и излезе от кървавия си сън, все още усещайки адреналина от него в краката си, Адам не бе в състояние да си даде сметка къде се намира. Имаше чувството, че левитира. В пространството около него имаше нещо сбъркано — беше като че ли твърде светло, твърде високо над главата му, а стените отказваха да върнат обратно звука от дишането му.

А после си спомни къде се намира — в стаята на Ноа, със затворените й стени и ужасно високи тавани. Поредната вълна на нещастието заля душата му и този път изобщо не му беше трудно да идентифицира източника й — наричаше се носталгия. За няколко неопределени на брой минути Адам продължи да лежи, но напълно буден, спорейки със самия себе си. Отлично знаеше, че от логична гледна точка няма основания за носталгия — неговото си бе чист стокхолмски синдром, който го караше да се идентифицира с похитителите си и да счита за милост моментите, когато баща му не го биеше. Обективно погледнато, той си знаеше, че е бил подложен на сериозен физически тормоз. Бе наясно, че пораженията от този тормоз са много по-дълбоки от всяка една рана, с която се бе появявал в училище. Би могъл до безкрайност да анализира реакциите си, да подлага на съмнения емоциите си, да се чуди дали и той, когато порасне, няма да започне да бие детето си.