Пророчеството на гарвана

— Но ние нямаме време! — не се предаваше Адам. — Персефона каза, че само след няколко дена някой със сигурност ще събуди лей линията!

Ганзи се изправи на крака и каза:

— Адам, знаеш ли какво се случва сега в другия край на света? Някой там е останал без кожа, защото си е играл с лей линията! Всички видяхме Кабесуотър, нали? Това изобщо не е игра! Това там е съвсем реално и изключително могъщо, така че за нищо на света няма да позволя някой да си играе с него!

И после, сякаш за цяла вечност, Ганзи задържа погледа на Адам. В изражението на Адам обаче имаше нещо непознато, нещо, което наведе Блу на мисълта, че изобщо не го познава.

Спомни си го как подава единствената си карта таро на майка й, а после си спомни и тълкуванието на двойката мечове, което бе направила Маура. И с тъга си помисли: „Да, майка ми наистина е много добра в работата си“.

— Понякога — изсъска Адам на Ганзи — се чудя как се понасят!

Четирийсета глава

Барингтън Уелк не беше никак доволен от Нийви. Първо, още откакто се бе качила в колата му, тя не правеше нищо друго, освен да се тъпче с хумус и крекери, а комбинацията от воня на чесън и дъвчене на крекери беше непоносима. Мисълта, че тя пълни шофьорската му седалка с трохи, беше поредната тревожна мисъл в една седмица, изпълнена само с такива мисли. Освен това първото нещо, което тя бе направила, след като се бяха поздравили, бе да го зашемети с електрошоковия си пистолет. А това беше последвано от позора да бъде завързан и хвърлен на задната седалка на собствената си кола.

„Не стига, че толкова време трябваше да се примирявам с тази шибана кола — мислеше си Уелк, — ами сега ще трябва и да умра в нея!“

Тя не му бе казала, че възнамерява да го убие, но през последните четирийсет минути Уелк не беше в състояние да вижда почти нищо друго, освен пода зад пътническата седалка отпред. А там беше напъхана широка, плоска глинена купа, съдържаща интересен набор от свещи, ножици и ножове. Ножовете бяха порядъчно големи и зловещи, но не бяха гаранция за предстоящо убийство. Обаче гумените ръкавици, които Нийви си беше сложила, и допълнителният чифт от същите в купата определено бяха.

Освен това Уелк не можеше да бъде сигурен, че пътуват към лей линията, но от времето, което Нийви бе посветила на оглеждане на дневника на момчето, преди да поеме на път, той предполагаше, че отиват точно там. Уелк не си падаше по мрачните предчувствия, но нещо му подсказваше, че съдбата му най-вероятно ще бъде същата като на Черни преди седем години.

Значи ритуална смърт. Жертвоприношение, при което кръвта му щеше да се пропие в земята, докато не достигне спящата лей линия под него. Сега той разтри вързаните си ръце и обърна глава към Нийви, която с едната си ръка държеше волана, а с другата си похапваше крекери и хумус. И сякаш не й стигаше, че го нападна с електрошоков пистолет и го върза, ами сега трябваше да го обижда с някаква транс музика, която звучеше от флашката, включена в радиото му. Вероятно се подготвяше за ритуала.

Уелк си каза, че неговата смърт върху лей линията щеше да ознаменува своеобразно затваряне на кръга.

Но кръговете не го интересуваха. Интересуваше го само изгубената му кола, изгубеното му самоуважение. Интересуваше го възможността нощем да спи добре. Интересуваха го езиците, които бяха достатъчно древни, за да не се променят. Интересуваше го гуакамолето, което приготвяше отдавна изгубената готвачка на родителите му.

А, освен това Нийви не го беше завързала достатъчно здраво.

Четирийсет и първа глава

След като си тръгна от Манифактура Монмът, Блу се прибра у дома и се оттегли в далечния край на бука в задния двор, за да се опита да си напише домашните. Но скоро установи, че посвещава много по-малко време на решаването на уравнения, отколкото на решаването на загадката „Ноа — Ганзи — Адам — Ронан“. Накрая се отказа и се облегна на големия ствол, и точно тогава се появи Адам. Той пристъпи под сумрачната зелена сянка на дървото откъм страната на къщата и промърмори:

— Персефона каза, че мога да те намеря тук.

И продължи да виси там, в края на сянката.

На Блу й се искаше да каже: „Много съжалявам за баща ти“, но вместо това просто протегна ръка към него. От гърдите на Адам се изтръгна неуверена въздишка от вида, който се виждаше и от шест крачки. А после, безмълвно, той седна до нея и отпусна глава в скута й, заровил лице в нея.

Блу се стресна не на шега, но не реагира веднага — само погледна през рамо, за да се увери, че дървото ги скрива достатъчно от къщата. Чувстваше се така, сякаш към нея се бе приближило диво животно и беше едновременно поласкана от доверието, което то й оказваше, и притеснена да не го подплаши. След няколко секунди погали внимателно няколко фини, пепеляви кичура от косата му, загледана тъжно в тила му. Това накара гърдите й да затрептят от копнеж да го докоснат и да поемат аромата му на прах и моторно масло.

— Косата ти е с цвета на пръстта — изрече накрая.

— Защото знае откъде идва.