Пророчеството на гарвана

„Не го предавам — каза си Адам. — Все още сме заедно във всичко това. Само че, когато се върна, ще му бъда истински равен.“

Измъкна се безшумно от апартамента. Ганзи не помръдна. Единственият звук, който се носеше в черната нощ навън, бе шепотът на вятъра в гъстите дървета на Хенриета.

Четирийсет и втора глава

Ганзи се събуди внезапно от луната, блеснала в очите му.

Но после, когато повторно отвори очи и вече окончателно дойде на себе си, установи, че няма никаква луна — само няколко светлинки от Хенриета, отразени в мръснолилаво от ниските облаци, надвиснали над града, и от прозорците, изпръскани от дъждовни капки.

Наистина нямаше луна, но все пак беше сигурен, че бе събуден от нещо като светлина. Неочаквано, в далечината, долови гласа на Ноа. Косъмчетата по ръцете му бавно настръхнаха.

— Съжалявам, но не те разбирам — прошепна Ганзи. — Би ли могъл да говориш по-високо, Ноа?

В този момент се изправиха и косъмчетата по тила му. Облаче от дъха му увисна във внезапно вледенилия се въздух пред устата му.

Гласът на Ноа прошепна:

— Адам.

Ганзи се изправи несигурно от леглото си и се насочи към стаята на Ноа. Но беше твърде късно. Адам вече не беше там. Наоколо се виждаха само част от вещите му, разхвърляни. Беше си събрал багажа и бе напуснал. Не, не беше напуснал — дрехите му бяха тук. Значи не си бе тръгнал завинаги.

— Ронан, ставай веднага! — извика Ганзи, бутвайки безцеремонно вратата на Ронан. Без да чака отговор, той излезе на стълбите и през счупения прозорец на площадката огледа внимателно паркинга. Отвън се сипеше ситен дъждец, подобен на мъгла — фин спрей, обгръщащ с ореоли лампите на далечните къщи и улици. И макар вече да знаеше какво ще открие, сблъсъкът с реалността пак се оказа стресиращ — камарото липсваше от паркинга пред Манифактура Монмът. Логично. То беше по-лесно за запалване без ключ, отколкото беемвето на Ронан. Най-вероятно го бе събудил именно ревът на двигателя и светлините на фаровете, а лунната светлина е била просто спомен от последното рязко събуждане през нощта.

— Ганзи, какво става бе, човече? — чу гласа на Ронан. Той стоеше на прага на апартамента им и почесваше сънено тила на голата си глава.

Ганзи не искаше да го изрича. Ако го кажеше на глас, щеше да стане реално, щеше да се е случило наистина, Адам щеше вече да го е направил. Нямаше да го заболи толкова, ако го бе направил Ронан, защото подобни действия бяха напълно в стила му. Но това бе Адам. Адам, за бога! Логичният и здравомислещ Адам!

Казах му съвсем ясно, нали? Казах му недвусмислено, че трябва да изчакаме! Не е като да не ме е разбрал!

Ганзи се опита да погледне на ситуацията от няколко различни ъгъла, но не откри нито един способ, с който да я направи по-малко болезнена. Нещо дълбоко в него започна да се руши.

— Какво става? — попита пак Ронан, този път вече със съвсем променен тон.

Не оставаше нищо друго, освен да му каже истината.

— Адам е отишъл да пробуди лей линията.

Четирийсет и трета глава

Само на километър и половина от Монмът, на Фокс Уей №300, на вратата на стаята на Блу се почука. Тя вдигна глава.

— Спиш ли? — попита майка й.

— Да — отговори момичето, което четеше.

Маура се намъкна безцеремонно в стаята й с думите:

— Лампата ти светеше.

А после се отпусна с въздишка в долния край на леглото й. Изглеждаше нежна като стих под меката светлина на нощната лампа. В продължение на няколко дълги минути не каза абсолютно нищо — само преглеждаше книгите на Блу, натрупани върху масичката за карти. В това мълчание, настанило се между тях, нямаше нищо непознато — откакто Блу се помнеше, майка й бе влизала вечер в стаята й и двете се бяха отдавали на четене на книги в двата края на леглото й. Когато Блу беше малка, двойният й матрак й бе изглеждал по-уютен, но сега, когато бе достигнала човешки размери, за тях бе невъзможно да седят в двата края на леглото, без да докосват колене или лакти.

След още няколко минути суетене около книгите на Блу Маура отпусна ръце в скута си и огледа стаичката на дъщеря си. Беше осветена в мътнозелено от нощната лампа. На отсрещната стена Блу бе поставила дървета от брезент, върху които бе направила колаж от листа, изработени от различни парчета изхвърлена хартия. Върху цялата врата на гардероба си бе залепила изсушени цветя. Някои от тях все още изглеждаха добре, но други отдавна бяха преминали най-хубавите си дни. От вентилатора на тавана висяха оцветени пера и дантели. Блу бе прекарала тук всичките шестнайсет години от живота си и това си личеше.

— Мисля, че е крайно време да ти се извиня — изрече накрая Маура.

Блу, която четеше и препрочиташе за кой ли път една от задължителните си книги по американска литература, но без особен успех, остави книгата и попита:

— За какво?