Пророчеството на гарвана

— О, не бъди толкова тъжен! — изрече меко. — Няма да боли много — обмисли казаното и се поправи: — Или поне не за дълго.

— Как смяташ да ме убиеш? Как протича този ритуал?

Нийви го изгледа смръщено и отговори:

— Въпросът не е никак лесен. Все едно да питаш художника защо избира цветовете, които избира. Понякога ритуалът не е процес, а чувство!

— Хубаво — промърмори Уелк. — Тогава какво чувстваш?

Нийви докосна устни с перфектно оформения си, лакиран в бледомораво нокът, и отбеляза:

— Направих пентаграм. Той е много силна фигура за всякакъв вид заклинания, а аз работя добре в него. Някои го намират за твърде предизвикателен или твърде ограничаващ, но мен лично ме удовлетворява. Разполагам със запалената си свещ, за да излъчва енергия, както и с незапалената си свещ, за да я привлича. Разполагам с купата си за гадаене, за да виждам другия свят, както и с празната купа, която другият свят да може да изпълни. Кръстосах костите на три гарвана, които убих, за да покажа на пътя на мъртвите характера на заклинанието, което възнамерявам да направя. Затова смятам, че най-вероятно ще ти пусна кръвта в центъра на пентаграма, докато призовавам линията да се събуди.

Вторачи се с присвити очи в Уелк, а после добави:

— По време на самия ритуал може и да променя нещо. Нещата обикновено не са фиксирани. Хората рядко проявяват интерес към техниките на моята работа, Барингтън.

— Но аз проявявам — отговори той. — Понякога най-интересната част е самият процес.

И когато тя му обърна гръб, за да си вземе ножовете, той се измъкна от въжетата. После грабна един паднал наблизо клон и с все сили го стовари върху главата й. Клонът надали щеше да бъде достатъчен, за да я убие, тъй като все още беше зелен и гъвкав, но поне я свали на колене на земята.

Нийви започна да стене и да движи бавно глава, и за да се подсигури, Уелк стовари клона отгоре й още веднъж. После я завърза с въжетата, които бе свалил от собствените си ръце — но след като се бе поучил от нейните грешки, този път ги стегна по-здраво и завлече отпуснатото й, изпаднало в безсъзнание тяло в средата на пентаграма.

После вдигна глава и видя на няколко крачки пред себе си Адам Париш.

* * *

Днес за първи път Блу си даваше сметка, че за нея е особено опасно да навлиза в Кабесуотър — опасно, защото тя усилваше нещата. Правеше ги по-могъщи. Към момента, когато стигнаха до гората, нощта вече се усещаше като наситена с особено осезаема енергия. Дъждът бе заменен от нескончаем ръмеж. Комбинацията от усещането за енергийна наситеност и дъжда накара Блу да хвърли тревожен поглед на Ганзи, докато излизаше от колата си — но раменете му не бяха влажни и не беше облечен в униформата си от „Алионби“. Когато го бе видяла в църковния двор, той със сигурност бе облечен с пуловера с гарвана, а раменете му със сигурност бяха подгизнали от вода. Нямаше как да бе успяла да промени бъдещето му достатъчно, за да превърне точно тази нощ в нощта на неговата смърт, нали така? Нали открай време й беше предречено, че ще го срещне, тъй като от нея се очакваше да се влюби в него и да го убие?! Освен това Персефона за нищо на света не би ги пуснала да тръгнат, ако беше доловила, че тази нощ е нощта, в която Ганзи умира.

Осветявайки си пътя с фенерчета, те откриха Прасето, паркирано близо до мястото, където преди бяха открили мустанга на Ноа. Следите от колата към гората вървяха в няколко посоки, сякаш Адам не е можел да реши откъде иска да влезе.

При вида на камарото лицето на Ганзи, което и без това си бе мрачно, буквално се вкамени. Никой не отрони и думица, докато пресичаха границата на дърветата.

В началото на гората усещането за енергийна наситеност, за възможности, автоматично стана още по-отчетливо и осезаемо. Рамо до рамо, тримата навлязоха в дебрите на магическата гора и между едно примигване на очите и следващото се оказаха обградени от сънлива следобедна светлина.

И макар да се бе подготвила психически за магията, Блу ахна.

— Какво толкова си мисли в момента Адам? — промърмори Ганзи, но към никого конкретно. — Как можеш да си играеш със… — и изведнъж загуби интерес към собствения си въпрос.

Пред тях стоеше мустангът на Ноа, още по-сюрреалистичен под неземната златиста светлина и от първия път, когато го бяха зърнали. Слънчевите лъчи нахлуваха косо през балдахина на дърветата и чертаеха светли ивици по покрития с цветен прашец покрив на колата.

Блу застана пред колата и се загледа в нея. После направи знак на момчетата да се приближат. Те пристъпиха напред и се втренчиха в предното стъкло на мустанга. От предишното им посещение тук досега някой бе изписал върху прашното стъкло една дума. Със закръглени, ръкописни букви пишеше: УБИТ.

— Ноа? — обърна се Блу към празния въздух около тях, въпреки че изобщо не го усещаше толкова празен. — Ноа, с нас ли си? Ти ли написа това тук?

— О! — възкликна тихичко Ганзи.