Пророчеството на гарвана

Нийви беше казала, че важното е не убийството, а саможертвата. А това очевидно бе осуетило моментално плановете на Уелк.

Ала Адам знаеше много добре какво означава саможертва, много по-добре, отколкото не само Уелк, но дори и Нийви не можеха да си представят. Той знаеше, че саможертвата не се изчерпва с това да убиеш някого или да начертаеш фигура, съставена от птичи кости.

След като толкова дълго време бе принасял в жертва какво ли не от себе си, Адам бе напълно наясно коя би била най-голямата саможертва за него.

По неговите правила и по ничии други.

Той не се страхуваше.

Да бъдеш Адам Париш не беше никак лесно. Той беше сложна същност, истинска плетеница от мускули и органи, синапси и нерви. Той беше същинско чудо от движещи се части, олицетворение на оцеляването. Ала най-важното на този свят за Адам Париш открай време бе неговата свободна воля, способността да си бъде сам господар.

Ето това беше най-важното!

Винаги е било най-важното.

Свободната воля бе самата същност на Адам.

Адам коленичи в центъра на пентаграма, заби пръсти в меката, мъхеста торф и изрече ясно и звънко:

— Принасям в жертва своята същност!

Викът на Ганзи бе агонизиращ.

— Адам, не! НЕЕЕЕ!

По неговите правила и по ничии други.

„Ще бъда твоите ръце! — помисли си без всякакво колебание Адам. — Ще бъда твоите очи!“

Чу се звук сякаш от разцепване. После някакъв грохот.

Под тях земята започна да се тресе.

Четирийсет и шеста глава

Надигащата се земя отхвърли Блу към Ронан, който тъкмо се изправяше, след като Уелк го беше съборил с удара си. Големите каменни плочи между дърветата пред нея се задвижиха вълнообразно, сякаш бяха море, а потокът се наклони и изля от бреговете си. Грохотът наоколо се усилваше, като че ли към тях се носеше голям влак. А единственото, което се въртеше в главата на Блу, беше: „Досега никога не ми се е случвало нищо кой знае колко лошо“.

Дърветата се надигнаха и се наклониха едно към друго, като че ли искаха да се отскубнат от пръстта. Навсякъде заваляха листа и клони, дебели и безмилостни.

— Това е земетресение! — изкрещя Ганзи. Беше закрил глава с едната си ръка, а с другата бе прегърнал едно дърво. Косата му беше посипана с листа и прах.

— Виж какво направи, лудо копеле такова! — изрева Ронан ни Адам, който ги наблюдаваше изпитателно и тревожно от центъра на пентаграма.

„Дали изобщо ще спре?“ — помисли си Блу.

Едно земетресение беше толкова шокиращо явление, толкова неправилно явление, че вече не изглеждаше никак безумно да повярваш, че светът е бил счупен някъде отвътре и че никога повече няма да бъде същият.

Докато земята под краката им се движеше и стенеше, Уелк се изправи несигурно на крака с пистолет в ръка. Оръжието беше още по-черно и по-грозно, и отпреди, идващо от свят, където смъртта беше несправедлива и моментална.

Уелк успя да се задържи на крака. Клатенето на скалите наоколо започваше да се забавя, въпреки че всичко останало продължаваше да се люлее като къщичка от карти.

— И как сега един пикльо като теб ще управлява подобна сила? — изкрещя той на Адам. — Каква загуба! Каква непростима загуба!

А после насочи пистолета към Адам и без капчица колебание дръпна спусъка.

Светът около тях изведнъж замря. Листата продължаваха да потрепват лекичко и водата в потока да се плиска бавно край бреговете си, но иначе земята застина на място.

Блу изпищя.

Всички очи се насочиха към Адам, който си стоеше все така в центъра на пентаграма. Изражението му беше объркано. Сведе очи към гърдите си, после към ръцете си. Куршумът изобщо не го беше засегнал.

Уелк не бе пропуснал целта си, но и Адам не беше застрелян. И сега и двамата бяха някак си едно и също нещо.

По лицето на Ганзи бе изписана смазваща болка, докато наблюдаваше Адам. Това беше първото, което подсказа на Блу, че нещо бе станало напълно различно, нещо бе необратимо променено. Ако не в целия свят, то поне в Кабесуотър. И ако не в Кабесуотър, то поне в Адам.

— Защо? — промълви Ганзи към Адам. — Толкова ли лош приятел ти бях?

Адам отговори:

— Проблемът никога не е бил в теб.

— Но, Адам — изкрещя Блу, — какво стори, за бога?

— Каквото трябваше да бъде сторено — отговори Адам.

На няколко крачки от тях Уелк издаде сподавен вик. Когато куршумът му не бе успял дори да одраска Адам, той бе хвърлил пистолета встрани, съкрушен като дете в игра на преструвки.

— Мисля, че трябва да ми върнеш пистолета — обърна се Адам към Уелк. Леко потреперваше, докато говореше. — Не мисля, че на Кабесуотър й харесва да имаш пистолет. Мисля, че ако не ми го върнеш, тя може да си го вземе сама.

Внезапно дърветата зашепнаха, като че ли през листата им минаваше лек ветрец. Но Блу не усещаше никакъв ветрец по кожата си. По лицата на Адам и Ронан се изписа идентичен шок, а миг по-късно Блу осъзна, че това не е шепот — това са гласове. Дърветата говореха и сега тя също ги чуваше.

— Скрийте се някъде! — изкрещя изведнъж Ронан.