Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч

Гръмовните ревове, изригващи от устата на началници, които ръководят неща, към хората, вършещи тези неща, могат, ако съдбата отсъди така, да достигнат до онази малка колкото лешник бучка цивилизован разум, която може да се намери дори в мозъците на моряци. И дори сега можеше, с благословията на Дамата и с вдишания дъх на Маел, да спре и да тласне към подчинение тези, така да се каже, лешници, и да наложи ред и подчинение…

— Това е Манси Каръка! Той е виновен! Дръжте го!

„Ох, мамка му!“

Главата на Гъст Хъб, нещастен без двете си уши, щръкна от отвора на палубата и облещените му очи видяха трескавите действия на слугата, наречен толкова уместно с прозвището Каръка. Държеше огромен меч и го заразмахва опасно в опит да спре настъпващите към него моряци. Прът за притягане на въжета изби оръжието от ръцете на Манси и то полетя право към Гъст.

Гъст Хъб залитна с рев назад и между очите му изригна огън. Кръв плисна навсякъде и той вдигна ръце нагоре, където беше обикновено носът му, но напипа само две плувнали в пяна кървави дупки. Падна настрани и се изтъркули от отвора. Ужасната миризма на студено желязо нахлу в мозъка му и надви дори болката. Това, смесено с безкрайното шуртене на вода — вече имаше чувството, че се излива от полузаслепените му очи — и със смътното скърцане някъде от другаде, се оказа твърде много за измъчените му сетива и блажената забрава го заля и го погълна в тъмния си покой.

Засега.

Хек Ърс издърпа Бърдс Мотъл горе, огледа се и видя Гъст да лежи неподвижно на палубата: главата му бе плувнала в кръв. Гневът му кипна, нажежен до бяло, и той заряза Бърдс и издърпа от ножницата късия си меч, за който само допреди малко беше забравил, че изобщо го има.

Двайсетина моряци се бяха струпали около нещо под главната мачта, след това задърпаха въжета и заиздигаха нечие отпуснато тяло с увиснали люшкащи се ръце. Манси Каръка, пребит до несвяст, ако не и по-лошо, вързан за единия глезен, се издигаше нагоре на резки подръпвания.

— Какво правите, в името на Гуглата? — изрева Хек и настъпи към тълпата.

Една жена, Мипъл — косата ѝ приличаше на отдавна запуснато гнездо на лешояд, — завъртя главата си към него и оголи мръсните си зъби.

— Каръка! Опита се да ни избие всичките! Даваме го жертва на Маел!

— Горе на мачтата? Глупаци, пуснете го веднага!

— Не! — извика друг моряк и размаха една страховита на вид канджа.

Хек го изгледа навъсено, мъчеше се да си спомни името му.

— Уистър беше, нали?

— Ти не си морски, Хек Ърс — и не се опитвай да ни казваш друго! Виж се само, проклет войник и дезертьор!

— Манси не е…

— Той отряза носа на приятеля ти!

Хек се намръщи още повече. Изтри кръвта от собствения си нос и чу изпукване.

— Сериозно?

— Да, с оня големия меч — забития в перилото ей там — виждаш ли кръвта по острието? Това е кръвта на Гъст!

Хор от гласове потвърди тези подробности, придружен от кимане на глави и плюене по палубата.

Хек хлъзна меча си в ножницата.

— Е, добре, вдигайте тогава!

„Скъпа дъще, какво иде? Чуй как скърца и чука, трещи и скрибуца! Изригнал е бесният демон и иде към нас! Затаила сетива, потушила на разума свещта, приготви се, сладост моя, та заедно да срежем гърлото му и да излеем дъжд от кръв над глупците долу!“

Вранското гнездо се люшкаше в кръг, след като всякакво движение напред бе спряло и „Сънкърл“ бавно се въртеше по Червения път Накрай смеха. Долу тичаха хора, разнесоха се викове за капитана, а после дойде ужасната вест за жестокото убийство на помощник-капитан Абли Дръдър в трюма — от някакъв неведом звяр. Звяр, който можел, както чу Бена Младата, да изчезне във въздуха. На палубата отново избухна паника.

Разтреперана, тя се вслушваше, затаила дъх, как нещо тежко и грамадно бавно лази нагоре по мачтата. Чак догоре, ако майка ѝ казваше истината. Демон. Бена стисна още по-здраво малкия си нож.

„Ще му прережа гърлото, да. С помощта на мама.

Ето! Почти е тук!“

Плувнал в пот, Бочълайн се смъкна от капитан Сатер.

Тя простена и отрони:

— Яка глътка.

Бочълайн примига да махне щипането в очите си и я изгледа.

— Крайно ужасни последствия от пиенето на кръвното вино на Тоблакай. Най-смирено се извинявам, капитане.

— Приключи с мен значи?

— Вярвам, че да.

Броня, ремъци и долни дрехи лежаха разпилени из цялата каюта. Догарящият фитил на фенера мяташе сенки из ъглите, светлината бе все така зловещо бледа. Някъде наблизо капеше течност, подробност, с която никой от двамата не изпита желание да се занимава.

Сатер се изправи.

— Усещаш ли нещо?

— Зависи.

— Корабът. Носим се на дрейф. На кормилото няма никой!

Погледът му обходи оголените ѝ гърди — беше разкъсал блузата ѝ в първите трескави мигове и как се люшнаха, докато посягаше да ги покрие, и Бочълайн отново усети раздвижване в слабините си и извърна очи с гримаса.

— Ще трябва да обсъдим тази тягостна нощ — каза той, докато нахлузваше ватираната си долна риза: единият ръкав беше отпран на шева. После приглади назад стоманеносивата си коса.

— Призраци — изръмжа тя и се надигна да обуе гамашите си; потръпваше при всяко дръпване.