Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч

— Може и да се получи. Желая и на двете ви дръпването на Богинята. Колкото до мен, връщам се долу…

— Не! Чуй ги там долу! Лудост! А онзи дебне, пие дълбоко от ужаса…

И сякаш за да потвърдят всичко описано от Бена Старата, отдолу изригнаха нови писъци. Съживени, удвоени, повтаряни. Пъклени, отчаяни, първични.

Мачтата и вранското гнездо се разтресоха, блъснати сякаш от гигантски юмрук. Резки, цепещи звуци. Една рея се изхлузи от халките и изтрещя долу на палубата.

— Дъх на Гуглата! — ахна Емансипор, вкопчил се в ръба, после се наведе и примижа надолу. По палубата пробягваха сенки, по-скоро кошмарни, отколкото реални. Близо до отвора на трюма лежеше проснато тяло. Нямаше и следа от онова, което беше ударило основата на главната мачта, но Емансипор успя да различи бели черти от разцепено по-надолу, почти светещи на фона на катраносаното дърво. — Нещо ни удари там долу, може би при стъпалото в трюма. — Обърна се да предупреди Бена Младата за риска — и видя нож, полетял към главата му.

Бяла светлина!

„Камбаните, Събли! Не можеш ли да чуеш проклетите камбани?

О, жено, какво направих пък сега?“

Красиво, това люшкане в кръг, толкова нежно, толкова кротко. Бърдс Мотъл, чиято лява гърда беше бяла сфера, лишена от всякаква багра във великолепен, разширяващ очите контраст с тъмната ѝ кожа навсякъде другаде, откъдето идваше и името ѝ2, подробност, която за жалост не беше толкова тайна сред екипажа, колкото ѝ се искаше — но богове, заклещена на борда с всички тези груби моряци и малкото жени между тях, които бяха по-грозни от пъпчив жречески задник, и добре, какво можеше да направи, пък и печелеше пари, нали? Пари, да, крайно полезни, след като кой знае дали изобщо щяха да се измъкнат от това, от което се опитваха да се измъкнат. Тъй че Бърдс Мотъл не изпитваше особена охота да отвори очи.

Особено при цялата тази врява близо до фордека. А това разлята кръв ли беше, или просто ведро морска вода, потекла вече надолу по стъпалата може би, е, добре, нямаше да е хубаво да се намокри точно сега, нали?

Тъй че все пак отвори очи. Надигна се и се озова с лице към кърмата, отворът към каютата бе леко вдясно от нея.

А от него, над стъпалата, пред погледа ѝ бавно се надигаше нещо мокро, слузесто и тъмно. Хаотично разпръснати малки, черни като мъниста очи по безформена петниста и неравна повърхност. Хлъзгаво, мокро, да, мокро хлъзгаво, дращене и стържене като от малки ноктести крачета по дървените стъпала, смътно шляпане, ето вече и пулсиращи органи, тръпнещи под прозрачна, разливаща се като желе кожа. Половин лице под червено-синкава издатина, която можеше да е черен дроб, оцъклено око, което се впи в Бърдс Мотъл за миг, преди следващото надигане да изсипе цялото лице надолу и извън погледа ѝ.

Безразборни кичури мазна коса, черна и права, руса и къдрава, кафява и начупена, всеки изникнал от парче кост, пришита към череп. А вежда ли беше това, което се вдигна над липсващо око, изви се всъщност над нещо, което можеше да е жлъчен мехур, сякаш жлъчните мехури са способни да гледат иронично и питащо, след като всички знаят, че жлъчните мехури могат само да се мръщят…

А след това Бърдс Мотъл осъзна, че не просто сътворява това мляскащо и цвърчащо чудовищно създание от скромното си въображение. О, не. Беше истинско.

А то вече се изливаше на палубата все едно, че туловището му се носеше на краката на стоножка, и черните му лъскави очи, вече беше сигурна, гледаха право към нея, изпълнени със страстта на гладен гризач. А тези изпъкнали неща не бяха ли зъбати челюсти, които мляскаха и се лигавеха над розовите нослета, извити във всички посоки, но които се вдигаха да подушат въздуха, докато челюстите щракаха, злокобни и малки?

Тя проплака и запълзя заднешком по палубата.

От привидението се стрелна мускулеста човешка ръка, от съвсем неуместно място, а на китката ѝ лъсна изпъкнала татуировка с подскачащи агънца. Втора ръка се изхлузи от нагънати органи и се показа татуировка на озъбен вълк. Нокти се показаха от пръстите, задраскаха по дъските и съществото се повлече напред като гигантски плужек, запълзял към буца прясна тор.

А след това цялото туловище изпълзя навън като гигантски кошмар и се понесе напред ужасяващо бързо до писък — както доказа Бърдс Мотъл с отворената си уста и гласни струни, които можеха да натрошат стъкло, — и тя се дръпна, залитна и пропадна в отвора на трюма.

Търкулна се по стръмните стъпала и тупна тежко на пътеката. Звезди закръжиха пред очите ѝ и се отнесоха на вихрушка в набъбващата черна паст, която след миг погълна и нея.

Красиво, това люшкане в кръг…

Капитан Сатер издърпа изпадналата в несвяст Мипъл до фордека и я подпря там. Дългият меч беше в дясната ѝ ръка в металната ръкавица. Кръв беше оплискала разкъсаните останки от блузата ѝ. Да можеше само да иде до каютата си, да облече бронята и може би да вчеше набързо косата си — правеше го обикновено след секс заради възможните възли, които можеха да закачат главата ѝ за нещо, — но вече беше много късно и съжаленията бяха загуба на време.