Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч

Особено след като проклетият лич вече се издигаше от палубата и разгъваше твърде много крайници, с които вършееше между моряците и ги набиваше с ужасни крясъци през цепещото се дърво, през дупки, през които никой с ума си нямаше да си помисли, че е възможно да се провре тяло на голям човек. Но ги беше натикал там, нали?

И нито веднъж, докато напираше през изпадналата в паника тълпа, не беше успяла да стигне навреме до жертвите. В сумрака беше видяла достатъчно от този лич, за да разбере, че мечът ѝ най-вероятно ще е безпомощен срещу него. Висок един и половина човешки бой, огромна издължена сплав от трупове, увита в изсъхнала кожа. Дузина, че май и повече ръце. Изпъкнали подобни на зурли усти, изникнали от рамо, бедро, тил или скула. Плувнали в червени кръгове немигащи очи, лъснали от безброй места. Всеки крак — съчетание от много крака, всички мускули стегнати и възлести като извити плитки, гръдният кош издаден напред като сандък, със здрава вълниста стена от ребра — да се сече през това щеше да е невъзможно и тя го разбираше много добре. Дори забиване щеше да е избито. А главата… главата на Абли Дръдър ли беше това?

Но, о, как искаше Сатер все пак да започне да сече тези проклети ръце.

Уистър пълзеше пред нея и ревеше като насрано бебе.

Колко бяха останали?

Сатер се огледа. На фордека се бяха присвили десетина души. Шест зейнали дупки издишваха ужас около тях в почти правилен кръг. Предната мачта беше прекършена някъде долу, беше се кривнала на една страна и се поклащаше с всяко подухване на вятъра в малкото пляскащи като криле платна някъде горе. Ако ги удареше по-силен порив… проклятие, защо Абли се бе оставил да го убият? Тази мачта просто трябваше да се вдигне и да се изхвърли, иначе щеше да натроши повечето от фордека, щом рухнеше. И в двата случая щеше да е неприятно, а като капитан тя трябваше да мисли за такива неща… о, богове! Побъркала ли се беше? Проклет лич ядеше екипажа ѝ!

— Уистър, ставай! — Дръпна гривната с ключове от колана си. — Оръжейната каюта, до моята! Вземи Хек Ърс. Хек! Зарежи превързването на Гъст, той ще оцелее — иди с Уистър. Измъкнете секирите…

— Съжалявам, капитане, нямаме секири — викна Уистър.

Сатер го изгледа намръщено.

— Нямаме ли? Добре, вземете копия и канджи тогава…

— Нямаме.

— Какво има в оръжейната ми тогава, в името на Гуглата?

— Не сте ли поглеждали?

Сатер пристъпи към Уистър и мечът в ръката ѝ потрепери.

— Ако бях, безмозъчна гъбо, нямаше да те питам, нали?

— Ами… Старият капитан Ърбот държеше там личния си запас ром.

Сатер заскуба коси. Накрая въздъхна и каза примирено:

— Добре, изнесете рома тогава.

— Това вече е приказка! — извика Уистър, изведнъж оживен. — Хайде, Хек, проклет дезертьор такъв! Няма време за губене!

Двамата скочиха на главната палуба — и се върнаха също толкова бързо. Лицето на Уистър беше бяло като гребен на вълна. Устата на Хек мърдаше, но не излизаше никакъв звук. Сатер изръмжа, провря се между тях до ръба на фордека и погледна долу.

Нещо като купчина карантии в касапница пълзеше по средната палуба, току-що се беше измъкнало от отвора. Имаше десетки малки очи. И стотици къси мазни и мърдащи опашки. Ръце, части от лица, чорлави кичури косми, десетки и десетки малки щракащи челюсти. Беше всъщност най-тъпото чудовище, което бе виждала.

Тя изръмжа още по-свирепо, скочи на главната палуба, закрачи към съществото и с един свиреп ритник го натика през отвора за трюма. Последва хор от жалки писъци, докато нелепата купчина плът пропадаше в мастиления мрак. Силен плясък долу и ново цвърчене, последвано от писукане — не можеше да е сигурна, а и не ѝ пукаше. Обърна се рязко и изгледа с гняв Уистър и Хек Ърс.

— Е, какво чакате?

Долу в трюма, близо до предния отсек, личът спореше със себе си. Души, оковани някога към железните пирони, които бяха забити в труповете им, сега пируваха в зловонната сплав от кръв и кости, която беше личът. Светът беше месо и кръв, а за да си в света е нужно да се сътвори подобие на същото. Твърде редки бяха случаите, когато въздухът бе толкова наситен с магия, за да е възможно такова сътворение. Какъв късмет!

За да си месо и кръв, трябва да поглъщаш месо и кръв. Основна истина, о, да.

Късчета идентичност все пак устояваха, всяка настояваше за правото си на мнение, всяка настойчиво държеше на правото си да властва над всички други. Тъй че гласовете цвърчаха от многото усти на лича, който стоеше сред разчленените полуизядени моряци, повечето от които вече бяха мъртви. Гласове, да, но един оставаше мълчалив, вечно мълчалив, докато спорът продължаваше да изпълва сенките с гъмжилото на някогашни същности.

— Търговска гемия! Е, трюмът е достатъчно голям и ако изядем всички моряци, какво пък, величавото съединение на дух и плът би трябвало да се окаже повече от достатъчно, за да преведе това скромно корабче!