Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч

Затънала. А чудовищното нещо се влачеше напред и влачеше и нея след и със себе си. Тя се мъчеше да стъпи на краката си, за да може да се изправи — но подозираше, че е невъзможно — никога нямаше да може да вдигне това проклето нещо, дори да го хване, та камо ли да се изправи с него.

О, колко противен начин да умреш. Колко противен начин да останеш жив всъщност. Мъртва щеше да е добре, да, наистина добре.

Вероятно незабелязан от никого, Бочълайн се появи на средната палуба и намери меча си забит накриво в перилото вляво от него — още една педя и скъпоценното оръжие щеше да е изхвърчало през борда. От червеникавочерното желязо капеше кръв. Той го издърпа, спря и се обърна към кърмата.

Нещо…

Обзет от любопитство, Бочълайн изкачи стъпалата на кърмовата палуба. Никой не беше застопорил руля и грамадното колело се въртеше накъдето му скимне. Намръщен и искрено възмутен от това моряшко безхаберие, той продължи напред, спря до перилото на кърмата и се загледа над сумрачния Червен път.

Пурпурни въртопи, пурпурни отблясъци, дирята зад кораба безразборно накъсана. Забеляза в далечината леко издута вълна, а след това и въдичарското въже, затегнато на перилото. Теглеха след себе си стръв — не особено разумна идея предвид обстоятелствата. Дело на Корбал Броуч, очевидно. Бочълайн поглади замислено брадата си.

Усети някаква суматоха на носа, обърна се и присви очи. Личът отново беше ударил — безумният глад на джорлига зацапваше всяка душа с отчаяната си нужда. Недоразуменията бяха вечното проклятие при немрящите. Макар че при този напор на сурова сила, кипяща из теченията на това море, дори недоразуменията можеха да придобият определена… овеществена истина.

Личът поглъщаше. И с това нарастваше като маса и сила. Изключително любопитна еволюция, дори вероятно уникална. Несъмнено заслужаваща по-усърдно проучване.

Крясъкът на последната жертва заглъхна.

Рязко, глухо изтътване като от басова струна на лира го накара отново да се обърне. Въжето се беше опънало — доказателство, че нещо се е закачило на куката. Акула? Може би.

Въжето изведнъж се отпусна.

Скъсано? Най-вероятно.

Видя зад кораба гръбни перки — понесоха се бързо и после завиха настрани. Десетки и десетки. Една от акулите изскочи на повърхността малко зад кърмата. Беше две трети колкото „Сънкърл“. Изви се, за да избегне сблъсъка с кърмата, след което се хлъзна покрай кораба и окото ѝ, голямо колкото щит, за миг блесна. След това акулата се гмурна и се скри от поглед.

Акулите бягаха, осъзна Бочълайн.

Е, да, тези води гъмжаха от денраби… а и онова там отзад, едно от гигантските сегментирани чудовища, вдигнало огромната вълна… Невероятно бързо беше, отбеляза той. Догонваше дори акулите…

Отново се почеса по брадата.

Лицето на Гъст Хъб беше увито с марля точно под очите, а цялата му глава беше стегната в дебела превръзка; избелелият от слънцето бял плат беше зацапан от три тъмночервени петна, едно в центъра и две отстрани, повече или по-малко на същата височина.

В главата му нахлуха шумове: цвърчене и щракане на челюсти от едната страна, кипяща завихрена вода от другата. Това беше преодолимо, или поне така реши, но точно тогава откъм страната на водата се разнесе опустошителен пукот, а след него дойде неимоверна, непоносима болка. Внезапният удар беше с такава сила, че той си прехапа езика и устата му се напълни с още повече кръв.

Беше коленичил на фордека и гледаше обвиняващо всички останали. Всички му се подиграваха със съвършените си лица, с розовите си носове и прелестните си уши с цвят на сепия. Но сега се свлече на една страна и се сви на кълбо, защото агонията го прониза през едното ухо, което на всичко отгоре вече го нямаше.

А после болката захапа ужасно и другото му липсващо ухо и мамка му, това наистина беше може би най-гадната нощ в живота му.

Хек Ърс допълзя до него. Държеше нож и Гъст се дръпна уплашено.

— Идиот! Няма да те коля! За защита е, от лича. Богове, не си ли натъпка вече търбуха. Виж я и Мипъл, чак сега се появи — пропусна цялото забавление, нали? Както и да е, дойдох да ти дам това… — И вдигна другата си ръка, която стискаше глинена делва. — Ром!