Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч

Капитан Сатер удари още една глътка и хвърли празното шише през борда. Зачуди се откъде бе започнало да се обърква всичко. Кражбата на няколкото статуи Сеч'келин сигурно беше лоша идея при всичките онези приказки за ужасните проклятия, кръжащи около проклетите неща. Намерили ги бяха заровени в спретната малка редица под останките от основи на улица „Стой настрана“ точно зад цитаделата на Толл, грозни клечащи фигури от някакъв чуждоземски тебеширенобял мрамор, отдавна зацапан и наклепан от едно-две столетия кухненска смет и дворцова мръсотия. Безизразните мършави лица изглеждаха още по-смразяващо с черните си железни очи и черните железни зъби — неподвластни сякаш на опустошението на ръждата — и със странните си крайници с твърде много изпъкнали стави, двойно огънатите колене и издадените напред капачки, издължени хищни пръсти и, най-странното, железните нашийници, стегнали тънките им вратове, сякаш шестте същества са били домашни любимци.

Дворцовият маг — който ги нарече Сеч'келин, каквото и да означаваше това — ги поиска веднага и самата Сатер се оказа между нещастните глупаци, които трябваше да ги домъкнат до бръмчащата като кошер аптека на мага, кацнала на върха на самотния градски хълм. Седмица по-късно беше помогнала да ги върнат в цитаделата, долу в подземията в един неизползван склад, затворен с нова желязна врата, по която магът вряза толкова много защитни глифове и знаци, че когато приключи, тя заприлича на сплескано свраче гнездо.

Скоро след това горкият чародей полудя, но и да имаше някаква връзка, никой от официалните лица не искаше да говори за това. Сатер не беше единствената, платила за пречистващ ритуал в храма на Солиел зад кладенеца Чиста вода — всеки друг войник, докоснал онези статуи, направи същото, с изключение на ефрейтор Стеб, който, докато чоплел носа си с върха на камата си, спрял пред една врата и тя изведнъж се отворила сама и натикала острието в мозъка му — удивително, че камата изобщо беше намерила мозък, честно. Но след това нещата общо взето се бяха успокоили и те като че ли бяха избегнали проклятието, ако имаше такова. А че магът се удави в един купел със сапунена вода — е, той си беше побъркан, тъй че не беше голяма изненада.

После някакъв умник реши да ги подарят на Пурпурната гвардия — гвардейците бездруго бяха много навътре в магията, както разправяха. Но може би, чудеше се сега Сатер, не е било толкова за подарък, колкото по-малко благородното желание да се отърват от гадните неща.

А след това тя взе, че ги открадна. Защо? Що за безумен импулс я беше прихванал тогава, като някоя костелива ръка за гърлото? Трябваше да заминат през борда, да, направо през борда.

Дали пък тъкмо проклятието не беше съживило лича?

Трябваше да се отърве от тях. Сега, преди да е станало прекалено късно…

Някъде отдолу изригнаха писъци — толкова ужасни, че дори сгрятата ѝ от рома кръв стана леденостудена. Последва грохот, сякаш две огромни туловища се блъскаха едно в друго, и целият кораб се разтърси. Нови писъци и удари, нанасяни с дивашка сила и ярост.

Сатер се огледа намръщено и видя трима моряци.

— Брив! И ти също, Брив! И ти, Брив! Вие тримата, бързо! Това е ключът ми от склада…

— Да слезем долу? — писна единият.

— При кърмата. Там всичко е кротко. Има шест увити статуи — искам ги тук горе, ясно? Горе и през борда! Бързо!

И изведнъж някой се извиси над нея. Висок, изгърбен, с отпуснато закръглено детинско лице. Взря се в нея. Облиза дебелите устни под светлите, малки като мъниста очи.

— Статуи ли?

Брив помощник-готвачът погледна Брив помощник-дърводелеца, после отново извърна очи към подсмърчащата Брив Плетачката на въжета, чиято оранжева гривеста коса беше странно разрошена и кривната настрани. Видя ясно изписания на лицата им ужас — сигурно и на неговото беше изписан същият. По стъпалата пред тях слизаше по-страшният от двамата пътници (трима, ако се броеше слугата, но никой изобщо не броеше слугата), онзи грамадният с кръглото лице, дебелите устни и тънкия глас.

И изобщо не изглеждаше уплашен, което означаваше, че е побъркан.

Ескортът им до трезора, огромният с шумолящата дълга ризница под дебелото черно наметало, с пухкавите бели ръце, сплел пръсти пред корема си, сякаш е някой проклет просещ монах или нещо такова.

„Всички ще умрем. Освен може би той. Винаги става така. Тези, дето командват, винаги оцеляват, а всички останали умират. О, той ще живее, както и Готвача, защото никой не обича да готви и точно там е работата. Готвача е поет.

Да, наистина, поет. Сигурно, колкото че Гуглата не е готвач.

Само да го биваше в поетичните работи. Не може да пее, не може да свири на никакъв инструмент, не може да направи рима, защото римуването, нали, е под достойнството му.

Сънувах го това,
това от сънищата,
огромна армия във поход
и всичките бойци посечени
във коленете
което беше много странно
защото бяха пехотинци.