Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч

Що за живот ли? Прецеждане на лайна, какво друго.

Беше петнайсетгодишна тогава. Събра малко багаж от колибата на прогнилите колове в калните низини — дома ѝ — и тръгна по Пътя на раковините, за да измине за последен път маршрута до града Толл, където доскоро продаваха улова. Толл не беше кой знае какъв град. Вътрешната стена очертаваше скромния градец отпреди двайсет години, а колкото до новите сгради, които се издигаха извън укрепленията, е, никоя не беше на повече от два етажа.

Вземи пръчка и я забий дълбоко в калта, точно докъдето стигат вълните в кротък ден. Върни се след седмица-две, и вече има могилка наноси, събрани около пръчката от едната страна, и плитка дупка от другата страна. Ако не дойде буря да измъкне пръчката, купчината расте, а дупката бавно се запълва.

Това беше град Толл. Каменна цитадела в средата за пръчка и бавният, равномерен поток от хора от околностите, трупащи се като тиня около цитаделата. Десетина години злощастна война, наложила вдигането на укрепления, а след това време на „досаден мир“, както войниците описваха всички дни, месеци и години, похабени в еднообразни упражнения и пазене на гранични земи, за които никой не даваше пукната пара.

Нищо против нямаше да стане войник. Нямаше нищо против полупобърканите глупаци, с които служеше в отделението. Гъст Хъб, Биск Флатър, Сордид и Уормлик. И, разбира се, Хек Ърс, този, когото накрая взе в леглото си колкото от страст, толкова и от скука — макар че, и това си беше самата истина — най-добрият отговор срещу скуката си беше въргалянето, пъшкането и трескавата похот. Ами да де, светът беше пълен с омъжени и иначе ангажирани жени, отегчени до смърт, след като очевидното решение беше пред тях.

Лошо, че бяха загубили Биск, Сордид и Уормлик онази нощ. А може би всичко беше просто злополука, просто другата лодка се разцепи с пукот между вълните и засмука със себе си отчаяните викове на войниците към дъното, където отливът завлече всичко, което можа, със себе си в устрема си назад към по-дълбоката вода. И може би беше просто щастливото дръпване на Богинята това, че останалите, със Сатер и Абли, бяха на по-голямата лодка, тази с цялата плячка, заплавала към „Сънкърл“, докато той опъваше въжетата на предната и задната котва сред кипналите вълни.

И може би Сатер им беше казала самата истина за тази плячка. Монети на самия Толл, сребро и злато, току-що изсечени и още незацапани от нито една мръсна ръка, да, в завързани торби — е, тях ги беше видяла, нали? Видяла и прехвърлила от лодката, през перилото и в очакващите ръце на Абли, тежестта на богатство, толкова много богатство. А онова другото? Увитите в зебло обемисти тежки предмети, с издатини, изпънали сивата тъкан? Големи като идоли, на които да се кълнеш, не че град Толл имаше чак толкова много тъпи богати храмове като онези, за които беше чула от Биск — който беше живял в Корел и бе успял да се спаси от служба на Стената, като беше продал братчето си. Огромни храмове с хиляди бедняци, хвърлящи последните си медници в големите купели, докато залитаха замаяни и оцъклили очи от десетките болести, които всеки сезон раздираха бедняшките квартали. Достатъчно богати, да, за проклети идоли и инкрустирани скъпоценни камъни по жертвените купели, тъй че изобщо не я притесняваше, че са ограбили онези ядящи човешки души и, ох, колко благочестиви мошеници, стига онези увити в зебло неща да бяха това, но не бяха.

Половината насечени пари на града, да, струпаната от грабежи плячка на Псалтите — онази гадна сган от тирани, които управляваха кокошарника — всичко това за да купят услугите на онази прокълната наемническа чета, Пурпурната гвардия, а защо им бяха потрябвали? Обединението на цял Стратем, о, да, с град Толл за нафукана столица. И край на всички вражди и търговски войни между проклетите местни владетели из околните пущинаци, на засади над кервани с кожа, за да ги изгорят просто за да бъде накаран нечий съсед да мре от глад, бебета, старци и всичко помежду им. Наемници, да, за да наложат досадния мир.

Представи си тогава, да пристигнеш на брега, където ти е казано, че са слезли стотиците воини на проклетата Пурпурна гвардия, и да разбереш, че глупаците ги няма. Че са отплавали за някъде другаде, и бързо при това.

Е, и какво? Да обърнеш и да откараш всичко това обратно?

Сатер имаше по-добра идея, да.

Може би по-добра. Може би Бърдс Мотъл вече не беше толкова сигурна сега, затънала с глава, рамене и поне една гърда в кошмарно кълбо от шляпащо, мляскащо, дишащо, цвърчащо, пъшкащо, мигащо и зяпащо, и пулсиращо… нещо.

Затънала, да. И повече. Слята. Споена. Всеки дъх беше лигаво вдишване на светла студена течност… въздух? Не, не беше въздух. Слюнка? Може би, но слюнка, наситена с всичко във въздуха, което пази хората живи. Кръв? Не, твърде рядко беше. Твърде студено.

Очите са отворени и виждат червено, и някакви пулсиращи артерии или вени. Вече не мигат дори, след като друга течност, жълтеникава може би, но тънка като клепача над змийско око, пазеше всичко да не засъхне.