Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч

— Немрящ предприемач може да е идея за шега само на някой злонамерен бог — заяви друга душа с тон на чакъл под крака и газещият думите безмилостно продължи: — Дотам ли стигнахме след безброй поколения съмнителен прогрес? Твоето присъствие, майстор Балтро, е оскърбление…

— А твоето не е ли? — изстърга женски глас, стържене и още какво, ако човек вземе сладка женска реч и прокара по нея дърводелско ренде, ако такива неща са възможни, а защо не? — Секаранд те оправи отдавна, а ето, че пак си тук, вързан към нас, читавите хора, като морално разпуснат абсцес…

— По-добре, отколкото брадавица! — кресна чародеят, който беше убит от Секаранд в Печалния Молл преди много време. — Надушвам смръднята ти, вещице Тридбор! Жертва на вбесени саламандри — никакво друго възможно обяснение за гадното ти присъствие…

— Ами ти, Вивисет? Секаранд те тикна в гробница толкова вардена, че и спомен за теб не се измъкна! Че то…

— Моля, моля! — викна майстор Балтро. — Трябва да ви попитам всички — кой друг надушва собствената си плът някъде наблизо?

Хор от гласове се съгласи приглушено през десетките усти на лича.

— Знаех си! — извика майстор Балтро. — Трябва да намерим…

— Като знатен благородник — проговори друг, — трябва да наложа приоритет над вас останалите. Първо трябва да намерим мен…

— Кой в прашното име на Гуглата си ти?

— Лордсън Хум, от Печалния Молл! Родственик на самия крал! Аз също долавям близостта на някаква съществена част от мен — на същия този кораб!

— Съществена? Е, това сто на сто изключва мозъка ти. Бих заложил на свинска зурла.

— Кой си ти? — възмути се Лордсън Хум. — Ще заповядам да те набият с камшик…

— Много късно, конте такова, вече ме набиха. И преди някой от останалите да е попитал, не, не съм от Печалния Молл. Не познавам никого от вас всъщност. Не съм сигурен дали познавам и себе си.

— Пироните — почна някогашният чародей, Вивисет, но гласът на непознатия го прекъсна:

— Не съм от никакви проклети пирони, но се заклевам, че усетих, когато останалите пристигнахте. Включително онзи, дето отказва да говори, и този отказ вероятно е добро нещо. Не, мисля, че бях на борда много преди всички вас. Макар че колко много не мога да кажа. Едно мога да кажа: предпочитах мира и спокойствието, преди да дойдете всички вие.

— Защо ти, невъзпитан сноб…

— Остави го, Тридбор — прекъсна я Вивисет. — Погледнете възможността, която имаме сега! Мъртви сме, но се върнахме и всички сме адски ядосани…

— Но защо? — попита майстор Балтро с немощен глас.

— Защо сме ядосани? Глупак. Как смеят други хора още да са живи, след като ние не сме? Не е честно! Нелепо неравновесие! Трябва да избием всички на борда. Всички. Да ги изгълтаме всички!

Души зареваха в свирепо съгласие с тези идеи. Устни се загърчиха с различна степен на мускулен успех да изразят своята кръвожадност, омразата си към всички живи неща. Навсякъде по безформеното, ужасяващо тяло на лича усти се зъбеха, ръмжаха, облизваха се алчно и хвърляха въздушни целувки смърт като обещания в любов.

В този момент нещо огромно изтътна надолу от отвора и ударът разтърси кила по цялата дължина. След това, в последвалата относителна тишина, се чу скърцане и щракане на челюсти.

— Това… това нещо! Това нещо ни гони! — ужасено възкликна Вивисет.

— Надушвам далак! — проплака Лордсън Хум. — Моя далак!

Най-сетне мълчаливият, чието мълчание беше всъщност инстинктивно объркване от неразбирането на всички тези странни езици, благоволи да изрази мнението си за нещата. Зверският рев на джорлига подплаши душите и те се разбягаха презглава в студената плът и изстиващи кръвни жили по разнородното тяло на лича и замряха в безмълвен ужас.

Несвързаните мисли на джорлига заблъскаха с яростта на буря. „Яж! Дери! Бягай! Роди! Яждерибягайроди!“ И се надигнаха нагоре единадесетте ръце на лича, кървави пръсти се извиха, готови да дерат, жили се изпънаха като тетива на зареден арбалет. Съществото се извъртя срещу чудовищната твар, която пълзеше все по-близо по дървената пътека.

А тя теглеше нещо след себе си. Нещо, което риташе и се запъваше с пети в дъските в трескава паника.

— Далакът ми! — извика отново Лордсън Хум. — Иска да ме изяде!

„Животът е като мида — беше ѝ казал веднъж баща ѝ. — Години прецеждане на лайна, а после някой кучи син те отвори и те тикне в проклетата си уста. Край на приказките, скъпо бисерче, край на приказките.“

Живееха край езеро. Цял живот баща ѝ беше водил война със семейство еноти за леговищата на миди — вдигаше огради и поставяше мрежи и капани, и правеше почти всичко друго, което можеше да измисли, за да задържи животинчетата настрана от поминъка си. По интелигентност и груба хитрост обаче енотите надвиха стария тате, побъркаха го и го пратиха в гроба.

Бърдс Мотъл, която по онова време имаше много по-мило име, се усети — докато се взираше в безжизненото лице на баща си, цялото изкривено от последния гневен крясък, — че размисля за бъдеще, съставено от войната, която беше убила татко ѝ. Не можеше да се надява, че ще спечели в тази вечна вражда — единственото ѝ наследство. Що за живот беше това?