Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч

— Стъпала, крайници, челюсти, очи, гръбнаци и опашки, да. Дечко има вече много, много усти. Смъркащи носове, наострени уши, съскащи опашки.

— Все пак кой би се оставил да го сдъвчат до смърт?

— Дечко ще расте, ще полепва всичко по себе си и така ще стане по-подвижен, по-голям и още по-гладен.

— Разбирам. Има ли граници за размерите?

Корбал Броуч го погледна и се усмихна.

— Разбирам — повтори Бочълайн. — Намерението ти е да пратиш дечкото си да подгони лича? В лабиринтите?

— Лов — отвърна евнухът и кимна. — Дечкото ми, свободен за лов! — Облиза дебелите си устни.

— Това ще зарадва екипажа.

— Не за дълго — изкиска се Корбал Броуч.

— Е, ще те оставя с него тогава. Ще ида да намеря меча си — за момента, в който детето ти подплаши нежелания ни гост.

Но Корбал Броуч вече мълвеше магически заклинания, изгубен в своя несъмнено приятен свят.

Емансипор Рийзи отвори очи и зяпна ужасното съсухрено лице на стара, беззъба, останала почти без кожа жена.

— Леля Нъпси?

Някъде отблизо се изкикоти тънък глас и каза хрипливо:

— Държа те, демоне. Ще ти клъцна гърлото. Ще ти отрежа езика. Ще ти извия носа. О, нанесената болка, да изкара сълзи от очите ти и кръв отвсякъде другаде! Агония и огън в жилите! Коя е леля Нъпси?

Емансипор вдигна ръка срещу увисналото пред него мъртво лице и избута трупа настрани. Свлече се и се сгъна с болка в костите до плетената стена.

— Ще те науча аз! Виждаш ли този нож? Пъпа ще ти разпори, чаршафите ще ти накълца, китките ще ти среже — и долу, на палубата! Съпрузите са губене на време, тъй че не си и помисляй!

Отоци по тялото му, цицини по челото, кръв на езика, някое и друго счупено ребро може би, натъртен нос. Емансипор Рийзи се помъчи да си спомни какво беше станало, опита се да проумее къде е. Тъмнина отгоре, смътно призрачно сияние от сивокосия труп, люшкане, пращене и пукане от всички страни, стонът на вятъра. И някой говореше. Изви се, подпрян на лакът.

До извитата плетена стена клечеше мършаво дете с широко отворени очи, стиснало нож в мръсната си ръка.

— Не ме бий — изцвърча то като мишле. А после добави със същото старческо хриптене, което бе чул преди малко: — Тя не е за теб, о, не, демоне! Зъбите ми ще скочат към гърлото ти! Един по един! Виждаш ли този нож в ръцете на дъщеря ми? Изпил е живота на хиляда врагове!

Около единия му глезен беше вързано въже, кожата отдолу бе раздрана ужасно. Всички стави го боляха и това го доведе до някаква хипотеза.

— Аз съм в проклетото вранско гнездо. Вързали са ме и са ме вдигнали, кучите му синове. — Присви очи към момичето. — Ти си Бена Младата.

Тя се дръпна уплашено.

— Спокойно де, няма да ти направя нещо. Аз съм Емансипор Рийзи…

— Манси Каръка.

— Някои неща човек не може да избегне, колкото и да е късметлия.

Кикот.

— Късметлия?

— Нает на изгодна заплата, да. Сигурен доход, цивилизовани господари… че то жена ми би трябвало да танцува на могилата в задния ни двор в Печалния Молл. Децата ми най-после са без глисти, с чисти, лъснати с восък зъбки и всички други модерни удобства. Мда, лошият ми късмет отдавна приключи, мъртъв е като повечето хора, които познавах тогава. Че то…

— Млъкни. Пироните са се измъкнали, глупако. Духове се развихриха, ридаещи призраци и привидения, но един расте, да, над всички други. Сграбчват ноктести ръце. Пленени души — о, чуй писъците им! Пленени, погълнати, а той расте. Надиплена мощ, а вътре, пласт след пласт, мрачна броня, неподвластна на прокуждане — сладък в множеството му ноздри е мирисът на смъртен живот, о, как ловува той сега, да натъпче всичко в пълната си с остри зъби олигавена черна и воняща паст! Я, чувам кършене на череп и кости дори сега!

— Умът ли ти е размътен, дете? Какъв е този глас на стара вещица, който тъй грешно излиза от младите ти устни?

Бена Младата примигна.

— Майка — прошепна тя и кимна към трупа. — Тя говори, предупреждава те, да — защо ме гледате толкова странно? Защо пренебрегвате ужасния ѝ взор, така впит във вас, сър? Бена Старата ни предупреждава — има един долу! Най-ужасен, о, нямаме къде да идем!

Емансипор Рийзи изсумтя, надигна се и започна да разхлабва възела на глезена си.

— Виж, за това си права, Бена Младата. Няма къде.

Разбра, че трябва да е много предпазлив с нещастното момиче, чийто ум явно беше превъртял, откакто беше затворена тук в този плетен кош с майка, умряла най-малкото преди седмици. Самотата се беше оказала твърде дълбока и момичето се беше удавило във врящия казан на лудостта.

Бена Старата отново се появи — с внезапно оголени зъби на лицето на дъщеря си.

— Всички ще умрат. Освен мен и дъщеря ми — когато той дойде, изкатери се по мачтата и посегне в това гнездо, ще сграбчи твоето гърло, Карък. А ние ще гледаме как ще те издърпа през ръба. Ще чуем хрущенето на кокалите ти, гъргоренето на кръвта ти, цопването на очните ти ябълки в устата му…

— Мислиш, че няма да ви подуши вас двете тук ли? Дъщеря ти със сигурност, живата ѝ кръв, топлината на дъха ѝ — най-сладкия магнит за немрящ…

— Аз ще я защитя! Ще я скрия! В прегръдката си, да!

Емансипор се надигна с пъшкане и се подпря на ръба на коша.