Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч

— Не и този път — отвърна той, докато вчесваше брадата си с пръсти. — Лич.

Сатер го зяпна.

— Как, в името на Гуглата, на кораба ми се е качил лич?

— Пироните и може би още нещо. Корбал Броуч несъмнено знае повече.

— Вече попитах — къде е той?

— Ходи през лабиринтите, предполагам. Вероятно гони съществото през лабиринта на селението на Качулатия. Голям риск, бих добавил. Богът на смъртта не изпитва особена обич към Корбал Броуч.

Тя присви очи.

— Качулатия познава приятеля ти… лично?

— Боговете лесно се раздразват. — Бочълайн вдигна ризницата си и брънките изшумоляха в ръцете му. — Трябва да си прибера меча. Ако личът влезе в нашия свят, тук, на този кораб, хм, ще се изправим пред сериозно предизвикателство.

— Предизвикателство?

— Да. В това да останем живи.

— Не бяхме ние! — извика тя изведнъж.

Бочълайн я изгледа намръщено.

— Гонят ви. — После кимна. — Както подозирахме. Какво върви по дирята ни, капитане?

— Откъде да знам?

— Опиши престъплението си.

— Това няма нищо общо. Дори не беше престъпление. Не съвсем. По-скоро… възползване.

— Аха, един вид изкушение, на което човек се поддава, като пренебрегва всякакъв страх от последствията.

— Точно.

— Временно отстъпление от етиката.

— Точно така.

— Целесъобразност, надвиваща дълга.

— Би могло да се каже, да…

— Защита, основана на природна слабост, се полага на невъзпитани деца и кучета, които хапят, капитане. Ти и всичките ти приятели сте възрастни хора и щом сте изоставили своята чест, то ужасното наказание е справедливо и заслужава огромна публика, тълпа, ако щеш, която да изрази крайно цивилизованото си ликуване над жалката ви и мизерна участ.

Тя зяпна, а след това посегна за меча си и бързо затегна колана над приятно закръглените си бедра.

— И ти ще ми говориш за природна слабост?!

— Какво имаш предвид?

— Изкушението, кучетата, дето хапят, и така нататък. Проклет да си, едва мога да вървя. Нима си въобразяваш, че изнасилването ми е приятно? Дори посегнах за ножа си, но ти ми изви китката…

— Добре известно е, че кръвното вино — дори няколко капки на устните ми или в устата ми — ще предизвика допълваща страст у жертвата. Изнасилването престана да е уместно понятие, когато…

— Все едно кога е престанало да бъде каквото и да било, Бочълайн! Не че се съгласих, нали? Сега, в името на Гуглата, си облечи ризницата — тежестта ѝ би могла да те озапти поне малко, — за да мога да започна да мисля трезво — и не се притеснявай, няма да ти прережа гърлото, докато не се измъкнем от всичко това.

— Извиних се — отвърна Бочълайн. — Импулси, неподвластни на контрола ми…

— По-добре да беше награбил слугата си…

— След като нямам такава склонност, вече щях да съм го убил, капитане.

— Не сме приключили с теб.

— Ужасно се надявам да сме.

Тя тръгна към вратата, спря на прага и се обърна.

— Магьосник, можем ли да убием този лич?

Бочълайн само сви рамене.

— О, да можех теб да убия още сега! — викна тя.

Той отново само сви рамене.

Щом вратата се затръшна и тропотът на ботушите на капитана заглъхна, Корбал Броуч се измъкна от изведнъж помътнялата задна стена.

— Глупава жена — каза евнухът с пискливия си гласец и тръгна към сандъка си. — Да можеше да знае истинската липса на сексуално удоволствие…

— Глупава ли? Ни най-малко. От стъписване, през срам, до възмущение. Тя е права да се чувства обидена, от мен и от своя страстен отклик. В момента обмислям научен трактат по етичния контекст на кръвното вино. Член, одързостен чрез химически средства, страст като порой, надмогваща всички по-висши функции, това е рецепта за разплодителен и неразплодителен хаос. Огромно облекчение за благоразумието ми е да знам колко рядко е кръвното вино. Представи си налични запаси, достатъчно и достъпни за всички човешки същества по целия свят. Ами че те ще танцуват по улиците, преливащи от фалшива гордост, и по-лошо, от нечувано самодоволство. Колкото до жените, ами че те, преследвани безкрайно от мъже, бързо ще изгубят организаторските си таланти и с това ще хвърлят цивилизацията в стремглав хедонистичен колапс с неимоверни пропорции — по-скоро порядъчно големи пропорции… о, все едно. Ясно, ще трябва да го редактирам с внимание и прилежност.

Корбал Броуч коленичи пред сандъка си и отвори капака. Преградите се разпръснаха с тих звън, като почукване по стъкло.

Бочълайн погледна намръщено широкия гръб на приятеля си.

— Унизително. Начинът, по който правиш това.

— Ах! — възкликна Корбал Броуч, зяпнал своето кипящо, мляскащо и гъргорещо творение. — Живот!

— Гладно ли е?

— О, да, гладно, да.

— Уви — вметна Бочълайн, след като застана до приятеля си и погледна чудовищното създание в сумрачната му бърлога и десетките лъскави като мъниста очи, блеснали нагоре към него. — Де да можеше да прави нещо повече, освен да се отпуска и набъбва, докато гони плячка. Ами че то дори охлюв може да му избяга, без да се задъха и…

— Свършиха — въздъхна Корбал Броуч. — Събрах всички плъхове.

— Да. И се чудех защо.

— Дечко вече го тласка вихрушка от стъпалца.

Бочълайн повдигна вежди.

— Пришил си плъши части на рожбата си?