Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч

Сеч'келин бяха достатъчно лошо нещо. Но Сеч'келин с омагьосани нашийници на вратовете наистина вещаеха зло. Хомункулуси един вид, Сеч'келин бяха създания на Джагът, моделирани — както казваха малцината с достатъчно авторитет, за да изразят мнение — по подобие на някаква древна раса демони, наречени Форкрул Ассаил. Бели като кост, с твърде много колене, глезени, лакти и дори рамене. Като перфекционисти от най-лошия тип, джагътите бяха успели да изобретят вид, който се размножаваше сериозно. И накрая, още по-типично за джагътите, те почти се бяха самоунищожили и бяха оставили омразните си творения свободни да правят каквото намерят за добре, което на практика означаваше да убиват всичко, което им се мерне пред очите. Поне докато не се появи някой могъщ, който да ги напердаши и да окове жизнените им сили, а след това може би да ги зарови някъде, където никой никога да не ги безпокои, да речем под някоя лошо направена улица в бързо разрастващ се град.

Достатъчно могъщ магьосник можеше след това да съживи духа на такива същества, можеше дори да ги обвърже към своята воля — за нечестиви и злонамерени цели, разбира се.

Може би точно това бе направено с шестимата Сеч'келин, които сега бяха на кораба.

Но всъщност изобщо не беше това.

Беше много по-лошо.

О, да.

Някои чародеи делегират. Човек винаги може да разпознае чародеите, които го правят, по начина, по който си седят в кулите си ден и нощ и кроят зли планове за световно господство. Някой друг чисти подлогата обаче. Чародеите, които не делегират, изобщо нямат време да мислят за черен век на тирания, още по-малко да правят каквото трябва, за да го постигнат. Чиниите се трупат, както и прането. Топки прах се събират и заговорничат за узурпация. Катерици подскачат по покрива и понякога се завират в стените, откъдето не могат да се измъкнат, тъй че умират и след това се мумифицират.

Мизанкар Дръбъл от Джант, град на Стратем, който се беше разпаднал на прах преди столетия и чието присъствие дори не се и предполагаше от хорицата на Пристана Джатем, ново поселище няма и на три хиляди крачки надолу по същия бряг — та Мизанкар Дръбъл от Джант — който беше някога, и това беше признато от всички, които отдавна вече бяха умрели, най-ужасен чародей, факир, заклинател, чудотворец, и грозен при това — Мизанкар Дръбъл от Джант, да — който беше вдигнал шпил от назъбен мехуресто черен лъскав камък само за една-единствена нощ посред бушуваща буря, тъкмо поради което всъщност нямаше нито прозорци, нито врата — е, кулата беше висока до коленете и широка само колкото за един крак, сякаш имаше някакъв смисъл в това, след като Мизанкар беше и висок, и дебел, тъй че всички, които вече бяха умрели, решиха, че трябва да е вдигнал тази кула отвътре навън, след като горкият глупак свърши натикан там и Гуглата знаеше само какви ужасни планове кроеше вътре, което напълно оправдаваше трупането на всички тръни, цепеници и прочие и опичането на злия чародей като орех в черупка — Мизанкар Дръбъл от Джант, да, той беше магьосник, който делегираше.

Като хрътки, нуждаещи се от господар, Сеч'келин бяха претенциозни слуги. И като такива, работата по обгрижването им беше на пълно работно време и не особено забавна. Мизанкар Дръбъл — който всъщност беше дребен чародей с нещастната склонност да опитва ритуали, твърде могъщи, за да ги държи под контрол, един от които доведе — в битка с подценена немряща катерица — до ужасяващо изригване на разтопена скала, която се издигна около него, докато стоеше в жалкия си защитен кръг — сътворявайки по този начин кула-затвор, от който така и не можа да се измъкне — но Мизанкар Дръбъл, който беше достатъчно разумен, за да делегира, и който за щастие разполагаше с шест демонични слуги, омразно сътворени от някой нещастен Джагът, разбра — в конвулсивен миг на яснота — нуждата от могъщ, за предпочитане огромен, демон, който би могъл да поеме бремето на властта над Сеч'келин.

В най-амбициозната и сложна магия на своя живот Мизанкар призова такова същество и естествено получи много повече от онова, за което се бе спазарил. Древен, почти забравен бог всъщност. Битката на воли се беше оказала жалко кратка. На Мизанкар Дръбъл от Джант, пред последните му няколко дни живот, преди селяните да го опекат жив, бе възложена задачата да чисти подлогата, да плакне чиниите, да изтисква прането и да гони прашни топки на четири крака.

Боговете, дори повече от чародеите, разбират от делегиране.

Прочие, историята за последвалите приключения на този бог и за всичко свързано със Сеч'келин и съкрушителните бедствия, довели до тяхната кражба и заравянето им в онова, което един ден щеше да стане град Толл, е разказ, полагащ се на някой друг, в някое друго време.

Същественият детайл е този: Богът идваше за децата си.