Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч

Замаян и почти побъркан от пулсиращата болка в многобройни места по главата, Емансипор Рийзи, сиреч Манси Каръка, запълзя на четири крака и спря, когато всичко се завъртя в продължение на няколко десетки мига. Беше притиснал лице в мократа стена на коша от плетена тръстика, но извъртя очи така, че лявото се втренчи в Бена Младата, присвита срещу него и вдигнала нож да не би той да се хвърли върху нея с убийствена цел — но това, разбира се, едва ли беше вероятно. Всъщност можеше да се хвърли, но ако го направеше, щеше да е за да избълва каквото бе останало от съмнителната вечеря на Готвача, а мисълта за това, макар и приятна на едно равнище, запулсира из черепа му с предупредителното ехо на настръхваща болка.

Не, подобен взривен израз на вътрешни чувства изискваше твърде много действие. Той затвори очи, след което бавно се надигна и подаде глава над опърпания ръб на коша. Примига старателно и осъзна, че гледа към кърмата.

Още ли беше нощ? Богове, щеше ли изобщо да свърши тази нощ?

Огромно черно петно затулваше всичко над мътните кипнали вълни. Денраби изригваха на повърхността от всички страни, по-бързи от който и да е кораб. Проклятие, никога не беше виждал гигантските чудовища да се движат толкова бързо.

Някъде долу продължаваше да се вихри бой. Трусовете разтърсваха с грохот кораба и тресяха мачтата с всеки удар по корпуса.

Във водата се надигна огромна вълна, точно зад „Сънкърл“. Набъбваше, надигаше се и се извисяваше, все по-близо. И Емансипор Рийзи видя господаря си Бочълайн, застанал разкрачен малко зад кърмовото перило и впил очи в прииждащата вълна.

— О — каза Емансипор Рийзи.

А после две огромни люспести ръце изригнаха от разпенената вълна и се натресоха с трошаща, съкрушителна хватка върху перилото. Дървото изпращя под дългите извити нокти, а между двете ръце изникна гигантска издължена глава на влечуго със зейнала паст.

Целият кораб залитна, подскочи и сякаш се олюля — носът се надигна високо, — щом чудовището се покатери на палубата.

И всичко това — цялата гледка със съществото и Бочълайн, който вече скачаше напред и мечът блесна — връхлетя бързо към Емансипор, щом вранското гнездо и мачтата, на която бе закрепено, се люшнаха надолу. Нещо се блъсна в гърба му и изби всичкия въздух от дробовете му, а след това едно мършаво стенещо телце се претърколи отгоре му и във въздуха — плъша коса и мятащи се ръце и крака — и Емансипор се хвърли напред, и се пресегна…

Внезапното издигане на носа запокити лича и безформеното дете надолу и те рухнаха върху дъските на пътеката над кила. За нещастие на издънката от свръхестественото раждане на Корбал Броуч личът се оказа отгоре. Съкрушителен сблъсък, пукот на всевъзможни кости, включително гръбнак, и щом гръдният кош се огъна, всичко незакрепено вътре в това чудовищно тяло беше мощно изхвърлено навън. Течности заплискаха във всички посоки и накрая тялото изтръска триумфално, като страдащ от запек след мощен напън, горната половина на тяло, доскоро заклещено в мътния му тинест свят. Като кашляше и пръскаше парцали слузеста флегма, Бърдс Мотъл се измъкна и пропадна между корпуса и натрошената дъсчена пътека.

А личът се надигна от протеклата мърша на противника си и вдигна победоносно юмруци и глава, сякаш се готвеше да нададе вой на напълно неоправдано ликуване.

Но дори и най-тъпият схолар знае, че силите на природата неотменимо са подчинени на определени закони. Това, което се гмурка надолу, на свой ред се издига нагоре. Най-малкото това, което плава в моретата, го прави, просто ей така. Тъй че подът се надигна рязко и изстреля лича право нагоре — друг такъв закон, позволяващ изобретяването на разни неща, да речем, като катапулти…

И разядената до кокал смътно напомняща за Абли Дръдър глава — защото личът беше твърде телесен в момента — се натресе като таран през дъските на фордека. И се заклещи.

За миг заслепен от удара, личът не можа да проумее внезапните викове, които го обкръжиха.

— Ритни го!

— Ритни го! Ритни го!

И няколко ботуша с твърди носове заблъскаха по главата на лича от всички страни, трошаха скули, чело, максила, мандибула, предна кост и слепоочия. Ритаха, ритаха, ритаха… а след това един ботуш се натресе в зейналата зъбата уста на лича.

Тъй че той захапа.

Щом ужасяващото същество отхапа половината му стъпало, Гъст Хъб нададе вой, залитна назад и падна на палубата. Пръстите на крака му — които вече липсваха — хрущяха в челюстите на лича, мръсните нокти пращяха, докато още и още ботуши блъскаха по смачканата, вече безформена глава. Сдъвка ги, да, както беше сдъвкано едното му ухо, а другото помляно почти до нищо и той вече чуваше само капещи течности, а колкото до носа, ами той миришеше тиня. Студена солена мазна тиня.

Още малко и щеше да полудее.

Някой се свлече на колене до него и той чу как Мипъл извика:

— Натика си крака право в лайната!

А после се разсмя — а бе тя освен грозна си беше и луда.