Работилницата на дявола

— Ако това е истина, тогава защо са го убили? — спокойно попита Уендъл.

— Не знам. Може да се е уплашил. Да се е опитал да се измъкне. Откъде да знам защо са го убили? Но преди шест часа бях в онази лаборатория и видях почерка му. Макс ми каза, че само работел в мозъчния тръст, четял записки и изграждал хипотези, но това са били глупости. Той е помагал биологичното оръжие да бъде насочено към определени генетични групи. Защо не го спря, Уендъл?

Кини не каза нищо.

— Да те вземат дяволите, Уендъл! И ти си замесен в това, нали? — Стейси беше изумена от мълчанието му. — Ние трябва да лекуваме хората, а не да ги убиваме! Науката трябва да прави открития и да лекува. Ти и Макс я изопачихте и унищожихте всичко, в което вярвах!

— Ти не разбираш, Стейси — тихо каза Кини. — За да намерим финансиране, ние трябваше да…

Стейси не чу останалото, защото трясна телефонната слушалка. После седна на леглото и се разплака. Ридаеше неудържимо и Крис не знаеше как да я утеши.

Накрая и той седна на леглото и сложи ръка на рамото й.

Тя подскочи, сякаш я удари електрически ток.

— Недей!

— Съжалявам — прошепна Крис и се надигна, но Стейси протегна ръка и го спря.

— О, Боже, Крис! Господи… Толкова много го обичах. Как е могло да стане така?

Той не каза нищо, а тя продължи да ридае. Крис я прегърна и я притисна до себе си. Риданията разтърсваха тялото й. Двамата дълго седяха на леглото.

Стейси плачеше, но в същото време едва сдържаше гнева си, насочен срещу предателството и всичко, което бе обичала у покойния си съпруг. Освен това си спомняше Макс и нежните му ласки.

Подсъзнателно усещаше как Крис я гали по гърба, опитвайки се да я утеши, както правеше Макс. Изведнъж гневът й угасна като свещ на вятъра и я завладяха силни чувства. Докато Крис утешително шепнеше в ухото й, Стейси усети ритмичните удари на сърцето му. Сетне почувства нещо друго. Непогрешимо. Обзе я страст, която внезапно превърна гнева й в сексуална възбуда. Тя изпита желание да унищожи всичко, останало от Макс, и да се освободи от лъжите и нечестността му. Знаеше, че е разстроена и объркана, но изпитваше сексуална възбуда. Тя вдигна глава и целуна Крис по устата.

Той се дръпна толкова бързо, че я стресна, и попита:

— Какво правиш?

Изражението му беше напрегнато и изтерзано.

— Нуждая се от теб — отговори Стейси и в очите й пак бликнаха сълзи.

— Не…

— Знам, че ме намираш за привлекателна.

В забележката й прозвуча предизвикателност и необоснован гняв.

— Да, наистина мисля, че си една от най-привлекателните жени, които съм виждал. Но това не е редно, Стейси. Не можеш да си го върнеш на Макс, като използваш мен. Той е мъртъв. Не искам да започнем по този начин.

После ще се чувстваш леснодостъпна. Ще мразиш и мен, и себе си.

Изражението й се промени. Тя се почувства засрамена и потисната.

— Той е бил човек, Стейси. Направил е погрешен избор… като мен. Като капитан Десилва. Хората не са съвършени. Аз се опитах да бъда съвършен и не успях. Просто трябва да направим онова, на което сме способни.

В същия миг Крис почувства странен душевен покой. Докато се опитваше да утеши Стейси, той изведнъж разбра нещо за собственото си емоционално заболяване.

Мигът на възбуда премина и Крис отново я притисна в обятията си. Стейси сложи глава на рамото му и той усети, че тялото й трепери. После мускулите й се отпуснаха и тя се притисна до него.

— А аз очаквах много повече — прошепна Стейси.

52. Дерайлиране

Квартирата на адмирал Зол се намираше в една стара ферма. Имотът бе продаден на американската армия през 1952-ра, но къщата беше строена през 1772-ра година, преди Революцията. Правоъгълната двуетажна сграда имаше осем стаи и две бани и се извисяваше като овдовяла кралица в югоизточния край на Форт Детрик. Над двойните прозорци и големите веранди бе надвиснал заострен покрив с кули.

Адмирал Зол харесваше къщата в архитектурно отношение, но смяташе, че в нея се живее трудно. Малките стаи не подхождаха на величествената му походка и представителното му телосложение. Но фермата бе служила за квартира на персонала на Форт Детрик почти половин век, затова, за да спази традицията, той живееше тук от шест години, откакто съпругата му почина.

Зол се прибра в девет вечерта. Беше капнал от умора. След като издаде заповедта за елиминирането на Стейси Ричардсън и Крис Кънингам, той се отби в лазарета на базата, за да зашият веждата му. После отиде лично да огледа лабораторията за невротрансмисии. Доколкото видя, нищо не беше откраднато. Но Зол още се притесняваше за твърдението на госпожа Ричардсън, че Демил е взел мостра от приона „Бледия кон“, която е скрил на дъното на Ванишинг Лейк.

Денят беше дълъг и тежък. Освен неприятностите със Стейси Ричардсън и капитан Кънингам, Зол бе контролирал изнасянето на хилядите литри смъртоносни биологични оръжия, които бяха изпомпани от старите, течащи варели и вкарани в специално направените цистерни за токсични отпадъци на Белия влак. Товарът щеше да мине през Мериланд и Апалачите и да отиде в Южен Тексас, където щеше да бъде изхвърлен в недрата на земята и да изчезне завинаги.