Работилницата на дявола

Зол бе довел екип от доброволци от Делта Форс, които запушиха празните варели и ги увиха в найлонови чували, предназначени за индустриални отпадъци. После изсмукаха въздуха, докато тежките найлони не залепнаха за контейнерите, натовариха ги на камиони, закараха ги в източната част на Форт Детрик и ги хвърлиха в дълбока дупка, изкопана преди два дни.

На вратата се позвъни и Зол тръгна по тясното извито стълбище. Старите чамови дъски скърцаха под краката му. Той отвори външната врата и видя полковник Читик, преоблечен в чиста униформа. Наскоро избръснатото му лице разцъфна в уморена усмивка.

— Току-що ми се обадиха. Комисията по разследването ще бъде тук в девет часа утре сутринта. Двама сенатори и няколко души от Центъра за контрол и превенция на заболяванията в Атланта.

— И не са наши хора, нали?

— Не са. Този екип ще изпълнява строго задачата си.

— Ела да пийнем нещо. Денят беше тежък.

Читик кимна. Никой от двамата не искаше да обсъжда нахлуването в лабораторията и ликвидирането на госпожа Ричардсън и капитан Кънингам. Моментът беше критичен за взаимоотношенията им. Сега повече от всякога всеки беше опасен за другия.

Влязоха в старата къща. На стените имаше картини, изобразяващи земеделски сцени. Зол пусна лед в две чаши, после наля шотландско уиски. Двамата вдигнаха наздравица, спогледаха се и отпиха от двайсет и пет годишното уиски.

— Какво мислиш за онази бъркотия в Харисбърг? — попита Читик. — Убити са четирима членове на ПТВА, значи трябва да има връзка с онова, което стана тук.

Зол остави тежката кристална чаша на старинната маса. Тишината в стаята се нарушаваше само от равномерното тиктакане на стенния часовник.

— Зависи какво ще намерят нашите хора в Харисбърг в цистерните с мляко. Каквото и да стане, ще протакаме работата.

Читик също остави празната си чаша и се усмихна.

— Мисля, че днес отървахме кожата.

Адмиралът изсумтя, после се приближи до вратата и я отвори. Читик излезе, но се обърна.

— Приключихме във Ванишинг Лейк. Донякъде приключихме и тук. Това означава, че Дяволската работилница не функционира.

— Не за дълго, полковник. Политическият климат се променя. Господ да благослови онова смахнато копеле Саддам. Колкото повече ни заплашва с биологични оръжия, толкова по-вероятно е нашето правителство отново да започне научните разработки. А през това време имам няколко университетски лаборатории, които ще продължат изследванията. И военноморски институт на един остров в Южния Тихи океан, който ще бъде добра база за операции. Тези неща са твърде важни за оцеляването на нацията ни. Това са единствените тактически и стратегически оръжия, които ще имат смисъл в новото хилядолетие. Трябва да намерим хора за тази операция, докато проклетият Конгрес и президентът се вразумят.

— Да. Напълно съм съгласен с теб — каза Читик, но си помисли, че е време да поиска прехвърляне. Имаше странното чувство, че политическите перспективи на Зол са изчерпани.

— Да — изръмжа Откачения ас с недружелюбния си дрезгав глас, после затвори вратата пред лицето на полковник Лорънс Читик.

* * *

Товарният влак, състоящ се от сто вагона, се движеше през Апалачите. Линията минаваше през тесен проход, после се изкачваше на върха, спускаше се надолу, продължаваше през Джорджия, Арканзас и Източна Оклахома и свършваше в Тексас. Машинистът Калвин Хикман работеше по този маршрут от две години. Познаваше добре пътя и караше бързо.

Вагоните превозваха предимно селскостопанска продукция и строителни материали и всички бяха предназначени за Атланта. Влакът бе прехвърлил билото и се движеше надолу по склона. Хикман бе сложил ръка на ръчната спирачка и наблюдаваше манометъра, така че не видя първата предупредителна червена светлина на семафора, която показа, че стрелката отпред току-що е била отместена. И не чу нищо, защото предупредителните камбанки на сигналната система бяха изключени. Но дори да бе забелязал нещо, той караше твърде бързо, за да може да спре. Освен това влакът беше много тежък и се носеше надолу по склона с висока скорост.

След километър и половина отново блесна предупредителна светлина. Хикман се стресна и мигновено натисна лоста за спирачките. Разнесе се пронизително стържене на метал.

— Мамка му! — изруга Калвин. Влакът можеше да дерайлира.

Погледна през страничното стъкло и видя, че няколко души бягат покрай релсите. Отначало помисли, че са скитници, но после осъзна, че бягат, опитвайки се да се отдалечат колкото е възможно повече от обречения влак. Те знаеха, че влакът ще дерайлира!

Последният мъж, когото Калвин Хикман видя, беше висок скитник със сребристобели коси. Стоеше до железопътната линия и беше единственият, който не бягаше, а сякаш четеше на глас от отворена Библия.

Калвин разбра, че тези хора са преместили стрелката. Шефовете често го бяха предупреждавали, че членовете на ПТВА нападат товарни влакове и после ги обират.