Работилницата на дявола

Фанън беше уморен. Не беше спал две денонощия и почти цялата енергия го бе напуснала. Усещаше немощ, но знаеше, че трябва да продължи. Щеше да намери начин да нанесе този удар в името на Господ. Някъде от редиците на неудовлетворените и пренебрегнати християни щеше да се появи неговият приемник. Е, този човек нямаше да бъде свят и божествен като него, но щеше да продължи борбата.

Постепенно мислите му се откъснаха от логиката и здравия разум и започнаха свободно да кръжат около мечтите му за слава.

— „Аз съм, Който изпитвам сърца и вътрешност; и всеки му от вас ще въздам според делата му.“ — прошепна той, после заспа дълбоко в открития товарен вагон.

Робърт Вейл видя цистерната с бензин „Тексако“ на един страничен коловоз на около петстотин метра напред. Той беше с новия си партньор Питър Кели, специалист по експлозивите по време на войната в Персийския залив и известен в Християнския хор като Бомбаджията. Работата му беше да прави и да поставя експлозиви. Двамата се приближиха до огромната цистерна. Робърт взе един камък и го хвърли по цистерната.

— Пълна е до половината. Какво ще кажеш?

— Ще я взривя така, че ще отнесе боята на онзи купол ей там — отговори Бомбаджията и посочи сградата на Конгреса, която се издигаше зад редицата дървета на около осемстотин метра от тях. — Ще се върна, за да кажа на Фанън, да взема алуминиевия нитрат и да направя експлозива. Ти остани тук и се опитай да отвориш цистерната.

Робърт Вейл погледна цистерната. Мястото й бе отлично. Сякаш Господ го бе определил. Най-после преподобният Кинкейд щеше да бъде възнаграден. Християнският хор щеше да направи крайното си изявление и светът щеше да бъде принуден да му обърне внимание.

Робърт Вейл потупа пълната до половината с бензин цистерна с надпис ТЕКСАКО, ВЗРИВООПАСНО.

— Красавица — прошепна той, после се изкатери по стълбичката и с помощта на гаечен ключ започна да развинтва болтовете на капака.

Докато работеше, Робърт Вейл си спомни думите на Фанън. „Смъртта ще предшества армията на Господ“ — бе предсказал той.

55. Ярка, горяща звезда

— „Ето, иде с облаците — каза Фанън Кинкейд, който стоеше върху цистерната с бензин и наблюдаваше как Бомбаджията излива вътре амониев нитрат. — И ще Го види всяко око, и ония, които Го прободоха; и ще се разплачат пред Него всички земни племена.“

Фанън спря да цитира от Откровението на Йоана и застана неподвижно. Вятърът развяваше сребристобелите му коси. Питър Кели бе обещал, че амониевият нитрат ще усили експлозията стократно.

Неколцина членове на Християнския хор му помогнаха да слезе на земята. Кинкейд се бе променил драстично през последните седемдесет и два часа. От груб, навъсен и заплашителен тип, той бе станал някак уязвим и несигурен. Юмруците му вече не бяха мощни оръжия, прикрепени към поразяващи мускулести ръце, а висяха безпомощно отпуснати. Беше трудно да се възприеме такава бърза и опустошителна промяна в човек, който доскоро бе притежавал душевна сила и власт и бе държал в пълно подчинение последователите си.

Робърт Вейл и Бомбаджията се бяха промъкнали под цистерната и бяха прикрепили отдолу радиоуправляем пластичен взрив. Експлозивът беше сложен в метална кутия и Робърт Вейл я бе завинтил за долната част на цистерната. Ударната вълна на възпламенения бензин щеше да увеличи мощта на експлозията, която щеше да унищожи всичко в радиус от двеста метра.

— Готово ли е? — неочаквано попита Фанън, излизайки за миг от унеса.

— Почти — отговори Бомбаджията.

След десет минути свършиха работата, но Кинкейд отново се бе вглъбил в себе си. Робърт Вейл и Питър Кели трябваше да му помогнат да слезе по стръмния насип на релсите.

— Той ме изпрати. Така беше обещано — измърмори Фанън. — „Аз, Исус, изпратих Своя Ангел да ви засвидетелствува.“ Той ме посвети в делата си.

— Трябва да се махнем оттук, преподобни — рече Робърт Вейл. — Ще се качим на покрива на сградата на Федералното авиационно управление. Ще минем по задните стълби. Ще наблюдаваме експлозията оттам. Наехме микробус, който веднага след това ще ни измъкне от града.

— Аз съм неговата ярка, горяща звезда — измърмори Фанън, без да обръща внимание на думите му. — Неговият Апокалипсис, Неговият Пратеник през вековете.

Робърт Вейл кимна и дръпна Кинкейд за ръката.

— Хайде, преподобни, трябва да стигнем до безопасно място преди Белия влак да е пристигнал.

* * *

„Нещата най-после се уреждат“ — помисли майор Флин, който току-що бе получил специално разрешение за целия път до Ричмънд. Погледна часовника си. Движеха се само с трийсет километра в час и всеки момент щяха да се прехвърлят на линията „Север-Изток“, която щеше да отведе Белия влак във Вашингтон, окръг Колумбия. Флин включи радиопредавателя, свързан с машиниста, и попита:

— Как е положението?

— Вече виждам купола на сградата на Конгреса. След минута ще бъдем на разпределителната гара, откъдето ще се прехвърлим на линията „Север-Изток“.