Работилницата на дявола

— Ако доктор Демил се е опитал да използва протеинови маркировки, които са в човешката кръв, мисля, че е напълно възможно да се прицели в определени генетични групи. Чернокожите например са единствените, които се разболяват от сърповидна анемия. И само евреите ешкенази страдат от болестта на Тей-Сакс, фамилна идиотия. Това е, защото всяка генетична група има своя уникална ДНК и специфични протеинови маркировки. Прионите може да бъдат разработени така, че да атакуват само определена съвкупност от генетични маркировки на ДНК. Ако се замислите, в това има и научна, и тактическа военна логика… Ако водим война с арабите или с китайците, това биологично оръжие би унищожило само генетичния противник.

Бъди започна да изпада в паника.

— Заразно ли е това чудо?

— Заболяването може да бъде пренесено чрез поглъщане на заразени хранителни продукти, пряко преливане на кръв или ухапвания на комари. Това не е вирус, следователно не е много заразно. На ваше място не бих се притеснявала.

Бъди се запита дали бе докоснал Айвърсън, след като му пръсна черепа. По дяволите! Дали не бе стъпил в кръвта му с босите си крака? Не си спомняше почти нищо. Цял час след стрелбата беше изпаднал в емоционален шок.

— Евреин ли беше Майк? — повтори Стейси.

— Да — заеквайки отговори Бъди. — Името ми е… беше Петер Оленчук.

— Поляк ли сте?

Бъди изтръпна.

— Да, шибан поляк. И какво от това? — сопна се той и мигновено съжали за тона и думите си, защото хубавицата се стресна и явно се обиди.

— Вижте какво, госпожице… Как ви беше името?

— Ричардсън. И съм госпожа.

Бъди се сепна. Тя беше омъжена.

— Госпожо Ричардсън — продължи Бразил. — Много съжалявам. Но преди малко убих човек.

— Разбирам — каза тя. — А майката на Майкъл също ли беше еврейка?

— С име като Тоува? — иронично се усмихна Бъди. — Разбира се. Тоува беше една от най-великите източноевропейски принцеси. Казваше се Тоува Розен и преди да си помислите, че всички ние тук в Холивуд си сменяме имената, за да забравим произхода си, трябва да ви припомня, че живеем в общество, изхранващо се от реклама. Оленчук. Не исках да се мотая тук с това проклето име.

— Разбирам ви — тихо каза Стейси.

Бъди отново се почувства глупаво. Беше реагирал прекалено емоционално.

— Господин Бразил, мисля, че незабавно трябва да изследвате кръвта си. Само като предпазна мярка, за всеки случай. Не смятам, че има за какво да се притеснявате.

Бъди отново усети тръпчиво-сладникавия вкус на шоколад в устата си. Искаше му се да се обърне и да се изплюе, но се въздържа.

— Какво сте намислили да правите? — попита той.

— Решихме да се върнем във Ванишинг Лейк — отговори Крис Кънингам. — Искаме да разберем какво всъщност се случи там. Стейси мисли, че трябва да проверим в затвора. Да видим дали ще намерим нещо, което са забравили, когато са се изтегляли. Уендъл ще остане тук и ще прави изследвания, в случай че попаднем на нещо.

— Ванишинг Лейк? Където избухна големият пожар? — попита Бъди, спомняйки си инцидента от новините.

— Там се зарази синът ви — отговори Стейси.

— Не е ли опасно да се ходи на онова място, щом е имало епидемия от биологично оръжие?

— Правителството съобщи, че районът е обеззаразен. Вдигнали са блокадите на пътищата.

— Надявам се, че не грешите — каза Бъди, после ни в клин, ни в ръкав попита: — А вашият съпруг ще дойде ли?

И се усмихна, опитвайки се да си придаде безразличен вид, но когато се погледна в огледалото, видя, че усмивката му е сладострастна. Никога не се беше чувствал по-неудобно.

— Съпругът ми е мъртъв — тихо каза тя. — Убиха го хората от Форт Детрик, Мериланд. Казаха, че се е самоубил, но те са го убили, защото е разбрал какво правят. „Максимилиан Ричардсън е бил съпругът й — помисли Крис. — И е бил убит, защото се е натъкнал на тази история.“

— Те са убили и четиригодишната дъщеря на господин Кънингам. С произведения в Съединените щати пиридостигмин, част от коктейла от химични оръжия, използван в Ирак по време на войната в Персийския залив и пренесен обратно в Щатите от някои от войниците. А сега убиха и единствения ви син. Няма да се откажем, докато не докажем, че всички тези хора са били убити.

Бъди Бразил изведнъж усети, че го обземат непознати чувства. Докато караше към моргата, му се искаше да плаче или изобщо да покаже някаква реакция от смъртта на Майк, но не можа. После в кошмара, когато Майк падаше, Бъди разбра, че е изгубил нещо много важно, и бе плакал насън, макар и подсъзнателно. Сега изпитваше вина и изгарящ, безумен гняв.

Освен това знаеше, че повече не може да живее като страхливец. Предпочиташе да умре, отколкото да продължава така. Страхът бе погълнал самопрезрението му. Когато Майк се роди, той не го прие — направи го едва когато му показаха анализите на ДНК. А сега беше покрусен от смъртта му.

— На километър и половина оттук има болница. Да отидем да изследват кръвта ми — тихо каза той. — И после, ако искате, ще дойда с вас. Може да вземем частния ми самолет.

Това бяха първите му смислени изречения, откакто дойдоха гостите. В устата си вече не усещаше тръпчиво-сладникавия вкус на клисав черен хляб.