Работилницата на дявола

Самолетът се насочи на югоизток, прелетя над Аризона и Ню Мексико и стигна до Тексас. По пътя Стейси разказа на Бъди и Крис всичко за случилото се във Ванишинг Лейк и Форт Детрик и завърши със странното поведение на адмирал Зол в щаба на Първи батальон за сателитни комуникации. Сетне показа на Бъди снимка на мъжа със сребристобелите коси, който хладнокръвно бе застрелял двамата войници на бейзболното игрище.

— И кой, мислите, че е той? — попита Бъди.

Крис му разказа за легендарния скитащ проповедник и армията му от убийци и религиозни фанатици на име „Пътници по товарните влакове на Америка“, които бяха пленили Декстър Демил.

След два часа самолетът започна да се снишава. Крис Кънингам бе заспал на канапето. Стейси и Бъди изиграха няколко ръце джин руми и завършиха наравно.

Щом чуха, че колесникът се спуска, събудиха Крис и след секунди кацнаха на летището в Уейко, Тексас.

Бъди бе казал на пилотите да се обадят за превозно средство под наем и пред сградата на летището ги чакаше голям джип „Шевролет Блейзър“.

— Да вземем ли оръжията? — попита той.

Крис кимна, без да каже нищо. Изглеждаше обезпокоен и това разтревожи Бъди. Щом един герой със Сребърна звезда се притесняваше, положението явно беше по-лошо, отколкото предполагаше.

Натовариха оръжията и боеприпасите в задната част на джипа. Крис се чувстваше потиснат и неспокоен, докато пренасяха оръжията. Не беше ял нищо от часове. Изпитваше немощ и беше съсипан от дългогодишната употреба на алкохол. Замоли се на Бога да не му се налага да реагира бързо — не беше готов за това.

Бъди каза на пилотите да бъдат в готовност и че ще им се обади, когато решат да се върнат.

— Мислите ли, че това наистина е опасно? — попита той, когато подкара джипа към Черните хълмове.

Бъди не беше сигурен дали иска да се срещне с командосите, които бяха откраднали тялото на сина му, и определено нямаше желание да се изправя очи в очи с убиеца със сребристобелите коси и бандата му фанатици.

— Мисля, че вече не е опасно — отговори Стейси. — Там всичко изгоря. Смятам, че хората от Дяволската работилница са си отишли.

Бъди кимна и възелът в стомаха му се отпусна. Може би щеше да успее да възвърне самоуважението си, без да го убият. В края на краищата, той правеше нещо. Навлизаше в опасна ситуация и рискуваше живота си. Ако не срещнеха никого, това нямаше да е по негова вина. Бъди не се страхуваше. Той бе застанал пред опасността.

Дали това отново щеше да му позволи да бъде бунтар? Слава Богу, че Крис Кънингам знаеше какво прави.

* * *

На сто и петдесет километра на изток Фанън Кинкейд, Декстър Демил и четирийсетте въоръжени до зъби членове на Християнския хор скочиха от бавно движещия се товарен влак, който минаваше на километър и половина от Ванишинг Лейк, и тръгнаха към изгорялото село, намиращо се на другия край на езерото.

— Трябва ни лодка — каза Фанън. — На пристанището сигурно са останали няколко.

Сребристобелите му коси се развяваха от вятъра и според Декстър му придаваха вид на още по-откачен.

Групата решително вървеше към изгорялото село, близо до мястото, където дебнеше прионът „Бледия кон“.

27. Змиеядец

В специалните сили винаги казваха, че Крис Кънингам е най-добър след смрачаване. Бойните му другари твърдяха, че се съживявал по здрач, също като койот. Крис намираше врага като по магия, сякаш притежаваше свръхестествени способности. Той отиваше на разузнаване, изведнъж посочваше нанякъде и се оказваше, че в калта се спотайва противникът. В много от докладите след бойните операции пишеше: „Капитан Кънингам ги подуши“. Когато наближиха Ванишинг Лейк, Крис почувства предишната тръпка. Тялото му се напрегна.

— Угаси фаровете и спри — каза той на Бъди.

— Още не сме пристигнали.

Крис протегна ръка, изключи фаровете и заповяда:

— Спри!

— Какво има? — попита Бъди.

— Не знам.

Сетивата на Крис трептяха.

В джипа настъпи тишина, изпълнена с напрежение. Стейси и Бъди чакаха Крис да им каже какво става. Нервите на Крис бяха обтегнати. Той се почувства глупаво. После, за да прикрие смущението си, отвори вратата и слезе.

— Какво има, по дяволите? — нетърпеливо прошепна Бъди.

— Не знам. Понякога имам предчувствия — отговори Крис. Чувстваше се глупаво, но Бъди с лекота прие това като мъдрост.

— Ще огледам района — прошепна Крис и тръгна. Беше убеден, че „бойното усещане“ е предизвикано от поразената му от алкохола нервна система. Отдалечи се от джипа, смъкна ципа на панталона си, за да пусне една вода, и отново се вцепени. Този път усещането беше по-ясно изразено. Инстинктите го предупреждаваха. Той застана неподвижно, ослуша се и долови различните звуци на нощта — вятър, насекоми, птици. Хора? Не знаеше какво е събудило бдителността му. После изпразни пикочния си мехур. В училище „Змиеядец“, където го подготвяха за оцеляване, бе научил, че над водните пространства звуците се чуват надалеч. Крис безшумно вдигна ципа на панталона си и предпазливо тръгна към езерото.