Работилницата на дявола

Усети предишната тръпка от подготовката си в специалните сили, но слабо и неясно. Сетивата му бяха недостатъчно изострени и мудни. От осем години не беше ходил на разузнаване. Спомни си един случай, когато двамата със сержант Том Килбрайд се бяха изгубили и се натъкнаха на бивак на Републиканската гвардия, разположен в пустинята. Крис наруши заповедите, приближи се и пусна самонасочваща се сигнална ракета, после се оттегли и поиска въздушна тревога. След две минути от палубата на самолетоносача „Конститюшън“ излетяха шест изтребителя „Ф-16“. Крис и Том още се оттегляха от огневата зона, когато изтребителите се снишиха и започнаха да стрелят. Двамата нямаха време да избягат, затова се заровиха в пясъка. Войниците на Републиканската гвардия изпаднаха в паника и се разбягаха. Крис и Том откриха огън. Килбрайд бе покосен, когато един от иракчаните го улучи от десет крачки разстояние преди Крис да успее да стреля. Крис бе станал причина да убият Том, защото бе преценил обстановката погрешно. Същата нощ той се напи. Изпитваше вина заради смъртта на Том, но войната се нуждаеше от герои, особено от сухопътните сили. Крис получи Сребърна звезда за храброст под обстрел, а Том — гроб на бойното поле.

Крис мразеше медала. Отказа да го носи и го изхвърли в боклука. Баща му писа до морската пехота, получи друг медал и го окачи в кабинета си над барчето, до снимката на Крис, който вкарва гол. Това бяха победите на Ричард Кънингам. Но Крис се чувстваше душевно опустошен и объркан.

Излезе от гората и видя езерото. Всичките му сетива бяха нащрек. Той приклекна до водата и се огледа. Погледът му бавно обходи периметъра на сто и осемдесет градуса, търсейки нещо, несъвместимо с пейзажа — отблясък на метал на лунната светлина, звук, миризма. Всичко, което би могло да издаде местоположението на противника. Отново изпита недоверие към бдителността на нервната си система и отново се почувства глупаво, защото се опитваше да се убеди, че въпреки трите години на пиянство и недохранване сетивата му още са изострени. После, почти без да разсъждава, бавно тръгна покрай езерото. Движеше се безшумно и стъпваше леко. После отново, без да знае защо, изведнъж се вцепени. Нещо не беше наред. Той напрегна слух. До обонянието му достигна миризма на борови иглички. Това парче земя бе избегнало опустошителния пожар. Крис усети аромата на влажна пръст и чу лекото ромолене на вълните, плискащи се в брега. Продължи да стои неподвижно — питаше се какво е изострило бдителността му. И изведнъж се сети. Тишината. Хорът на нощните насекоми бе секнал. Някакъв непознат звук ги бе уплашил. Крис осъзна това едва когато насекомите отново започнаха да жужат.

Тръгна бавно, избрал безопасността пред бързината. След като извървя около четиристотин метра покрай езерото, чу далечен звук на метал. Ритмично тракане. Запълзя по корем и на бледата лунна светлина видя изгорялото пристанище, където допреди няколко дни се намираше ресторант „Кофа и стръв“. Няколко кедъра се извисяваха към небето — овъглено напомняне за безумието през онази нощ. Крис се промъкна към водата и безшумно нагази в езерото.

Леденостудената вода намокри дрехите му и го смрази като обещание за смърт. Той протегна ръка, взе от дъното шепа кал и намаза главата си, после се потопи до шията. Хващаше се за тревите и мъха и се придвижваше безшумно, като внимаваше да не предизвиква вълни. Отчаяно се опитваше да възвърне остротата на сетивата си от бойните години и чувството, че не е гост в околната среда, а част от нея. Но вместо това се чувстваше тромав и непохватен натрапник, бавен, шумен и лесно забележим. Потопи се до ушите, отказвайки се от възможността да чува, за да се скрие по-добре. Над водата се показваха само носът, очите му и намазаното с кал теме.

Когато се приближи до изгорелия пристан, видя, че ритмичното тракане идва от човек, който стои в малка лодка, завързана за нисък пилон. Мъжът лекичко удряше с чук по мотора, като изглежда, се опитваше да извади нещо, което го бе повредило, вероятно отломка от експлозиите. Крис спря и надигна глава, за да изтръска водата от ушите си, и изведнъж чу, че в мрака зад него шепнат мъже. „По дяволите! — помисли той. — Изобщо не ги чух.“ Бе се промъкнал покрай тях, без да ги забележи — грешка, която никога не би направил в дните си на рейнджър.

— Мисля, че го оправих — тихо каза мъжът с чука.

— Добре — отговори друг от брега. — Тръгваме. Крис беше между тях.

Четирима мъже нагазиха в езерото на десетина крачки от мястото, където стоеше Крис, и той бързо се потопи под водата.

Докато се придвижваше към лодката, единият от мъжете се спъна в него и извика:

— Какво е това, по дяволите?