Работилницата на дявола

Бивакът „Уютна колиба“ се намираше край реката, която се вливаше в Игъл Лейк от северозападната страна на Форт Уърт и заемаше площ от три акра. Не се виждаше от железопътната линия, но беше близо до нея. В „Уютна колиба“ живееха стотици скитници, настанени във всевъзможни „жилища“. Там бяха паркирани завинаги десетина ръждясали автомобила, които служеха за спални на семействата, които ги притежаваха. Старите гуми се използваха за най-различни цели. „Жилищата“ и обитателите им бяха нежеланите отпадъци от един свят, който вече не се нуждаеше от тях. „Къщите“ бяха направени от кашони, щайги и ламарини. Трикраки маси се крепяха застрашително, досущ ранени ветерани. Онова, което отличаваше бивака, бяха очите на хората. Докато Крис водеше Стейси и Бъди към „Уютна колиба“, очите на скитниците ги следяха като вражески радари… Очи, лишени от чувства, досущ дупки, пробити в празна кутия.

— Чувствам се като последното парче торта на купон на хора, спазващи диета — тихо каза Стейси, когато застанаха в началото на бивака.

— Седнете ей там — рече Крис. — Не гледайте никого в очите. Наблюдавайте реката.

Той ги остави и влезе в бивака, като вървеше бавно и оглеждаше импровизираните жилища. Мястото му вече не беше тук и недружелюбните погледи бяха безгласни проклятия, непогрешими с враждебността си. Ако преди няколко седмици Крис бе влязъл в този бивак като дългокосия мръсен Лъки с найлоновите чували на краката, те нямаше да го погледнат втори път. Но сега, със скъпите си мокасини и нови дрехи, той беше класов враг, представител на свят, който първо бе станал причина за тяхното падение, а после се бе погрижил за изгнанието им.

Крис бе решил, че търсенето е безнадеждно, когато видя възрастния скитник поет Джак Парния локомотив, който лежеше по гръб край реката. Приличаше на купчина изхвърлени дрехи. Беше трудно да го сбъркаш със снежнобялата му брада и огромния му корем. На челото си бе завързал мокра кърпа, за да охлажда очите си. Крис се приближи до него. Джак го усети, но не помръдна, нито махна кърпата от лицето си.

— „По улицата както си вървях, Джак Парния локомотив видях“ — издекламира Крис. Стихотворението беше написано от стареца пред него.

Джак не помръдна, но каза:

— Щом знаеш тоз мой стих презрян, то аз пък името ти знам.

Той махна мократа кърпа от очите си, погледна Крис, после се надигна на лакът и се вторачи в него.

— Лъки? — попита Парния локомотив. Туловището му беше огромно и краката — къси, но ръцете — необичайно дълги.

— Лъки! Мамка му! Ти си, нали? Какво се е случило, човече? Не мога да повярвам, че си ти. Какво ти е? Отслабнал си, приличаш на върлина.

— Дълга история — отговори Крис.

Джак Парния локомотив протегна ръка и го потупа по рамото.

— Като те гледам колко си се пременил, май тия дни във влак товарен не си бил.

— Пенсионирах се. И вече не пия.

Джак се усмихна одобрително.

Той беше легенда по железопътните линии. Пътуваше по влаковете от четирийсет години и почти не бе произнесъл изречение, което да не е в рима.

Той се напъна, за да се изправи, и изпъшка.

— По дяволите, все по-трудно ставам. Боли ме. Явно остарявам.

Прав, Джак беше малко по-висок, отколкото седнал. Но пък тежеше сто и трийсет килограма. Възрастният скитник избърса лицето си с мократа кърпа и добави:

— Е, щом не пиеш и не скиташ из страната, какво те води тук, на къщата ми пред вратата?

— Търся Фанън Кинкейд. Питах се дали някой е виждал наоколо бандата му. Знам, че е тръгнал насам. Трябва да разбера на кой влак ще се качи.

Джак поклати глава и издекламира:

— Кинкейд е дявол. Не се занимавай с тая лайняна купчина. Убива той светкавично и без причина.

— Това няма значение, защото моята причина е отмъщението. И висшата ми сила — каза Крис по-скоро на себе си, отколкото на Джак Парния локомотив.

Възрастният мъж погледна към реката, където седяха Бъди и Стейси, които усилено се опитваха да отбягват студените погледи, отправени към тях.

— Почакай малко там. Ще да отида да разпитам в тоз бивак. И аз дочух, че тук се бил мотаел онзи скапаняк.

Клатушкайки се, Джак се отдалечи и започна да говори с хората, седнали на столове пред импровизираните си къщи.

Крис се приближи до Стейси и Бъди. Режисьорът нервничеше.

— Кой е този, по дяволите? — попита той. — Прилича на герой от филм на Спилбърг.

— Хубаво е, че е тук — отговори Крис. — Ако някой в този бивак знае нещо, Джак ще го научи и ще ни го каже.

Тримата седнаха край реката и се загледаха в недохранените деца, които играеха във водата. Стейси огледа бивака.

— Това е изумително. Не знаех, че съществуват такива неща. Прилича на филмите от трийсетте години. Защо са тук тези хора?

— Отхвърлени са от обществото.

— Но ти не си бил отхвърлен.

— Не. Аз бягах от себе си.

След двайсет минути Джак се появи пак. Сигурно се бе връщал в колибата си, защото сега се подпираше на дълъг лакиран дъбов клон. Накуцвайки, той се приближи до реката и направи знак на Крис да отиде при него.

— Преди три часа са заминали по СЗТ.

— По „Север-Запад“ за Тенеси? Тогава отиват в Ню Орлиънс.

Джак кимна.