Работилницата на дявола

— Историята ви издиша. Хванаха ви да извършвате незаконни аеробиологични експерименти над Сан Франциско и Минеаполис, да разпръсквате микроби в метрото в Ню Йорк и да убивате хора с жълта треска във Флорида, експериментирайки с комари — напомни им Бъргър за провалите в средата на осемдесетте години. — Конгресът и медиите няма да приемат твърденията ви, че сте невинни, нито неубедителните ви оправдания.

Бъргър се разпалваше все повече и добрите му сини очи станаха леденостудени като глетчери.

— Генерал Столингс и аз те уверяваме, че всичко е така, както трябва да бъде.

— Зарежете уверенията. Искам доказателства. Миналия път имахме уверения. Сега се вдигна голям шум в медиите. Предаването „Шейсет минути“ си е завряло носа в задника ти, адмирале, и двамата стоите на ръба на палубата. Единственият начин да останете на кораба е, като докажете, че сте напълно чисти. Ако трябва да ви бутна зад борда, ще го сторя. Не трябва отново да безпокоим президента. Провалите ли се този път, и двамата ще разберете значението на думите „политическа жертва“.

— Кажи ни какво искаш и ще го направим.

— Президентът ми каза да започна независимо разследване. Ще го ръководи Комисията по отбраната с биологични оръжия. Това са сенаторите Ошероф и Мецгер. Те ще поискат пълен достъп до лабораториите във Форт Детрик и до архивите на Военния институт за изследване на инфекциозни болести.

— Кога? — попита адмирал Зол.

В стаята настъпи зловещо мълчание. Мислите на всички бяха мрачни. Зол се запита защо все пак са поканени тук — да ги мъмрят или да ги предупредят.

— Колко време ви трябва — попита вицепрезидентът, — за да се подготвите да приемете следователите на Комисията?

— Два дни — отговори Зол.

— Добре. Тогава утре ще насрочим разследването. Сигурен съм, че всичко ще се окаже наред и те няма да намерят нищо, но трябва задълбочено да проучим как стоят нещата.

— Да, разбира се — каза адмирал Зол. — Мисля, че винаги е по-добре да бъдеш бдителен и задълбочен.

— Предайте поздрави на Сали и Бет. И не се проваляйте, момчета.

Без да каже нито дума повече, вицепрезидентът стана и излезе от кабинета.

Адмирал Зол и генерал Столингс го изчакаха да се скрие от погледа им и после си тръгнаха. Мълчаха, докато служебната кола не напусна очертанията на резиденцията.

— Предполагам, че ще ни трябва Белия влак — рече генерал Столингс.

— Да, но има много биологично активни отпадъци, от които трябва да се отървем. Някои са токсични и нетрайни. Трябва да намериш място, където да ги изхвърлим.

— Утре ще ти изпратя влака. Внимателно почисти района — каза генералът. — Ще намеря сигурно сметище, където да изхвърлим всичко, без да пишем документи.

— Седмицата започва страхотно — измърмори Зол.

32. Джак Парния локомотив

Двулентовото шосе криволичеше по опустошения от пожара склон и водеше на запад, към Хаулингс Джънкшън. Оголеният пейзаж и овъглените стволове на дърветата бяха паметници на онази нощ на безумие.

Влакът, в който пътуваха Фанън Кинкейд и последователите му, следваше по-пряк маршрут, докато Стейси, Крис и Бъди трябваше да заобикалят, за да излязат на шосето за Форт Уърт.

В девет сутринта стигнаха до главната разпределителна гара. Стейси спря до оградата, угаси двигателя и попита:

— Какво ще правим сега?

— Трябва да разберем в колко часа ще пристигне влакът и какви влакове ще потеглят оттук днес. После ще проверим в „Уютна колиба“ — отговори Крис.

— Кое? — попита Бъди, който бе заспал и се опитваше да се разсъни. Мързеше го и се чувстваше тъпо.

— Това е бивак за скитници на брега на реката. Искам да проверя дали познавам някого там и да разпитам за Кинкейд. Все някой трябва да го е видял — отговори Крис.

Слязоха от джипа и тексаското слънце мигновено напече лицата и раменете им. Безмилостните му лъчи размекваха асфалта и замъгляваха въздуха. Още беше девет, а температурата наближаваше трийсет и три градуса. Крис знаеше, че скоро ще стане четирийсет и пет.

— И мислиш, че онези тъпанари, които отговарят за влаковете, ще ти кажат ей така кой влак ще пристигне и кой ще замине? — недоверчиво попита Бъди.

— Няма да ми кажат нищо, затова няма да си правя труда да ги питам.

— Щом не искат да говорят, тогава няма да научиш нищо.

— Информацията се пази, но не е защитена.

— Говориш като шибан федерален агент — ядоса се Бъди и потърка очи. Още му се спеше.

— Ей сега ще се върна — каза Крис и тръгна към административната сграда на железопътните линии „Пасифик Юг“, където беше кабинетът на началника на гарата.

Докато вървеше, почувства ужасна немощ в краката и това го стресна. После осъзна, че макар да е престанал да пие, апетитът му не се е възвърнал. Не бе ял нищо от двайсет и четири часа.

Кабинетът на началника се помещаваше в триетажна кула в източния край на разпределителната гара. Прозорците гледаха към релсите и вагоните. Крис се наведе и започна да се промъква между вагоните. Ако началникът го забележеше, пазачите щяха да го арестуват.