Работилницата на дявола

Белия влак пристигна във Форт Детрик в един след полунощ. Влакът нямаше опознавателни знаци, беше боядисан в бяло и се състоеше само от четири вагона. Локомотивът имаше скосени стъкла и козирка. Кабината беше специално направена така, че да има свръхголяма видимост. Двигателят с мощност три хиляди конски сили беше бърз, но олекотен и влакът вдигаше сто и осемдесет километра в час. Белия влак имаше и високоскоростна спирачна система. Първият вагон след локомотива беше цилиндричен и предназначен за токсични отпадъци. Вътрешната и външната му обвивка бяха направени от титан и специална керамика, използвана в космическите ракети. Цистерната обикновено превозваше опасни отпадъци или от атомни реактори, или от военни складове, откъдето изхвърляха извадени от употреба бойни глави. Следващият вагон, също боядисан в бяло, се състоеше от купета за десет морски пехотинци, въоръжени с автоматични пушки — те дежуряха на покрива, за да охраняват влака от атаки или кражби на ядрени материали, каквито често превозваше. Зад този вагон имаше още една цистерна, досущ като първата.

Белия влак спря на уединен коловоз на релсовия път в район с ограничен достъп, до сградата на Първи батальон за сателитни комуникации. Там с джипове патрулираха екипи от командоси на специалните сили Делта Форс. Веднага щом Белия влак спря, в двата му края кацнаха два черни хеликоптера „Бел Джет Рейнджър“. Задачата им беше да охраняват по въздуха Белия влак, където и да отидеше.

Полковник Читик стоеше на площадката и наблюдаваше внушителното пристигане на Белия влак. В Съединените щати имаше само един такъв влак. Той се използваше от Пентагона и мисиите му включваха чести пътувания за пренасяне на ядрени отпадъци от Трий Майл Айланд, през Апалачите и после на юг, до Тексас, където радиоактивните отпадъци се изпомпваха от цистерните и по титаниеви тръби се отвеждаха на хиляди метри дълбочина в горещата вътрешна кора на земята и в сърцевината на планетата се смесваха с кипящата лава.

Машинистът изключи дизеловия двигател, който изрева като гладен звяр. Полковник Читик се надяваше, че за няколко часа ще изпомпат в цистерните всичкия зарин и антракс, който бяха разработили и складирали във Форт Детрик през последните двайсет години, и Белия влак ще потегли.

Вратата на пътническия вагон неочаквано се отвори и стресна полковник Читик. После оттам слезе униформен учен от филиала на Центъра за контрол и превенция на заболяванията в болница „Уолтър Рийд“. Той беше военен от медицинските служби.

— Майор Флин? — попита полковник Читик и протегна ръка.

— Да. Полковник Читик?

Ейдриън Флин съвсем не приличаше на военен. Беше с тесни рамене, плешив и с очила. Нямаше медали, нито отличия в сражения. Читик прецени, че е на около петдесет и пет години.

Читик кимна и двамата се ръкуваха. Бяха разговаряли два пъти по телефона.

Морските пехотинци слязоха от покрива на Белия влак и се огледаха. Всички бяха облечени в камуфлажни униформи и имаха високи бойни ботуши и бели каски.

— Хайде — каза Читик. — Ще отидем с колата ми до биологично опасната зона.

Двигателите на хеликоптерите спряха да бръмчат и в нощта се чу свистенето на хладния вятър във високите треви. Читик заведе майора до служебния си автомобил и седна зад волана. Бе освободил шофьора си по причини за сигурност. Читик потегли и погледна през рамо. На лунната светлина Белия влак и двата хеликоптера приличаха на привидения.

— Адски внушително, по дяволите — рече Читик.

— Пренасяме доста гадни неща — тихо каза майор Ейдриън Флин.

Пътуването до подземния склад продължи десетина минути. Двама униформени военни полицаи с карабини „М-14“ ги пуснаха да минат през портала. Колата слезе по бетонната рампа и спря пред тежки двойни метални врати, монтирани в хълма в стила на противобомбените убежища от петдесетте години. Читик извади от багажника две маски с високоефективни филтри и брезентови защитни облекла и даде единия екип на майора.

— За какво е това? Мислех, че материалът е изолиран.

— Ами, да го наречем предпазна мярка — отговори Читик. — Долу под земята има съблекалня.

Приближиха се до металните врати и полковникът набра кода. Ключалката изщрака и вратите се отвориха.

Влязоха в малка стая, осветена от неонови лампи. Таванът, стените и подът бяха от бетон. На пода имаше оловно фолио.

— Изтичане ли има? — попита майор Флин, поглеждайки разтревожено фолиото.

— Отпадъците се складират тук от средата на седемдесетте години. Тогава са използвали стоманени барабани. Едва след десет години преминахме на херметически контейнери.

Читик се опитваше да говори делово и спокойно, но майор Флин го погледна гневно.

— Сигурно се шегувате. И с колко време разполагам, за да изнеса всичко това оттук?

— Нямаме никакво време, майоре. Следователите от Сената може да дойдат след няколко часа.

— Във фактурата ми пише, че взимам стотици литри зарин, антракс и ускорени приони. А сега ми казвате, че някои от тези неща са в стари барабани?