Работилницата на дявола

— Оня скапаняк е взел проклетия прион и ние трябва да разберем къде отива и да му го вземем — крещеше Бъди, повтаряйки едно и също за стотен път. — Няма да е трудно да го проследим. В шибаното му паство има петдесетина души. Той е евангелист с безумен поглед и сребристобели коси. Лесно ще го забележим… Дай малко прах — извика той на Алиша, която прошепна нещо по телефона и затвори, после извади кокаин от чантата си и вещо отмери две дози.

Докато Бъди смъркаше, „откачалките на Бразил“ се правеха, че не забелязват това, и нервно гледаха през предното стъкло.

Той избърса остатъците от носа си и гневно се вторачи в картата, очаквайки въздействието на наркотика.

— Шривпорт е само на четирийсет километра. Рейс, когато стигнем там, ще отидем при ченгетата, ще им покажем значката ти и ще видим дали ще дойдат с нас до бивака, където се мотаят скитниците. После ще трошим кости, докато някой проговори.

Рейс Уокър имаше значка на шериф от Ню Мексико, която много пъти бе спасявала Бъди от затвора.

Полицията в Шривпорт се помещаваше в тухлена сграда на Лий Стрийт в старата част на града. Отпред растяха огромни дъбове.

Бъди и Рейс се качиха на третия етаж и влязоха в кабинета на детектив Джак Търън Бобо — дебелак, който според Бъди би се потил дори в снежна виелица в Аляска. Търън слушаше мълчаливо, докато Бъди се представяше и говореше за филмите си.

Значката на Рейс Уокър беше на бюрото на Бобо.

— Днес се занимаваме само със скитници — ухили се детективът. — Първо, някой уби пазача на гарата. Сетне, преди четири часа, някой друг уби скитник в един от онези биваци. Долу в стаята съм задържал цяла група тъпанари с кръвясали очи и памет като на нацистки военнопрестъпници. Готвех се да приключа следствието, да напиша в доклада, че мъртвият скитник е убил пазача, и да зарежа всичко.

— Убит скитник? — попита Бъди.

— Да. Смятам, че извършителят вече е напуснал града. Сбили са се в бивака край реката. Убитият е някой си Бен Брук Боб. Умрял два часа, след като са прекършили гръкляна му. Хватка на специалните сили.

Бъди погледна ченгето, но не каза нищо за Крис Кънингам.

— Синът ми Майк беше убит, докато пътуваше с товарните влакове. Бих искал да говоря с хората, които сте задържали. Опитвам се да разбера кой е убил Майк. Може би някой от онези… — Бъди млъкна, защото видя, че Търън се усмихва. — Нещо смешно ли казах?

— Това не е филм, господин Бразил. Скитниците не казват кой кого е убил на хора с обувки за петстотин долара. Задържал съм любовника на убития. Малкият педал реве като зарязано от родителите си дете, но не иска да ми каже дори колко е часът.

— А предложихте ли да му платите за информацията? — подигравателно се усмихна Бъди.

— Да, разбира се. Полицията в Шривпорт ми дава хиляди долари, за да пълня гушите на тези отрепки.

Иронията се лееше от устата му като благоухание от цветарски магазин.

— Синът ми умря в Оклахома — настоя Бъди. — Това е далеч от вашия район, така че няма за какво да се притеснявате, но аз трябва да разпитам и скитниците от местния бивак.

Той бръкна в джоба си и извади пачка стодоларови банкноти. Отброи десет и ги сложи на бюрото до значката на Рейс.

— За какво е това? — попита детектив Търън и заплашително повдигна вежди.

— За вдовиците и сираците на загиналите полицаи от Шривпорт, за Дружеството на полицаите или за нова скара за двора ви. Вие ще решите. Но аз и Рейс много искаме да прекараме пет минути със скитниците, които сте арестували.

Бобо го погледна и тъжно поклати глава.

— Вие от Холивуд мислите, че целия шибан свят е ваш, нали?

Бъди посегна да прибере парите си, но Търън го погледна изпитателно и рече:

— Е, добре, имате пет минути. После грабна банкнотите.

Стаята, пълна със скитници, миришеше по-лошо и от кош с мръсни чорапи. Рейс Уокър, който всъщност пет години бе работил като ченге в Ню Мексико, огледа групата и посочи четирима души, като запази хленчещия Пулман за накрая.

Бъди започна да раздава стотачки и научи, че двама членове на Християнския хор на Фанън Кинкейд са били в бивак „Черното леговище“ около десет часа сутринта. Мършав мъж с татуировки на име Робърт Вейл казал, че Хорът е тръгнал за Харисбърг.

— Защо Харисбърг? — попита Рейс.

— Н-не знам — заеквайки отговори скитникът с дрипави дрехи и пожълтели зъби. — Н-не каза. С-само рече Харисбърг.

Пулман Хлапето беше безполезен. Той само подсмърчаше и повтаряше:

— Искам да си отида вкъщи… Бъди изпита желание да го удари.

— Да се махаме оттук — каза той на Рейс. Бобо Търън ги чакаше във фоайето.

— Е, разкрихте ли убийството? — ухили се детективът.

— Не — отговори Бъди.

— Мозъците на тези скапаняци не са много гъвкави.

— Също като на онези от гилдията на писателите — въздъхна Бъди и двамата с Рейс излязоха от полицията.

Качиха се в хладната каравана и Бъди заповяда:

— Към Харисбърг.

Караваната потегли, сетне зави надясно и пое на север по магистралата.

До Бъди все още не седеше никой, който да му шепне в ухото, че е простосмъртен.

41. Белия влак