Работилницата на дявола

— Не ме удряй — ужасено изпищя скитникът.

— Говори, дрисльо — каза Крис. Беше напълно изтощен от двуминутната схватка и знаеше, че ако Хлапето побегне, няма да успее да го хване. За щастие, хомосексуалистът не се сети за тази тактика.

— Остави ме на мира — каза Пулман и отстъпи няколко крачки.

— Кажи ми, каквото те питам, инак ще свършиш като него — блъфира Крис. Главата му беше замаяна, а зрението — замъглено.

— Не знам нищо за Кинкейд, нито за оня дебел убиец, с когото пътува. Аз и Боб сме тук само от няколко часа.

— Какъв дебел убиец? За кого говориш?

Крис пристъпи заплашително напред. Пулман Хлапето погледна Боб за помощ, но грамадният скитник все така лежеше по лице.

— Викат му Лудия тексасец — каза Хлапето.

— Бяха ли тук, в този бивак?

— Двама от тях седяха ей на оная маса, до дърветата. Гледаха някакъв боклук. Само това знам.

— Кои двамата?

— Лудия тексасец и някакъв гаден скапаняк. Имаше татуировки на челото. „Яж лайна“ и „Шибай се“.

Устните на Пулман трепереха. Той изглеждаше на петнайсет-шестнайсет години, но Крис бе чувал, че е на двайсет и пет. „Дупетата“ като Хлапето се предаваха от скитник на скитник и Крис не знаеше дали да го съжалява, или да изпитва отвращение към него.

— Защо не се прибереш вкъщи? — попита Крис. — Махни се оттук, по дяволите. Този тип не ти трябва. Изчезвай, преди да се е свестил.

— Може би ще го направя — каза Пулман, но не помръдна от мястото си. Приличаше на хванато натясно зверче.

Крис се обърна и тръгна, оставяйки бутилката уиски там, където бе паднала. Отправи се към масата, която бе посочил Пулман Хлапето. В прахоляка имаше някакви хартии. Други плаваха в плитките води край брега на реката. Вятърът бе отвял няколко индигови копия в храстите. Крис ги събра и бързо излезе от бивака.

Приближи се до дървото, където бе скрил мокасините си, взе ги и тръгна към къщата на Пепеляшка. На половината път намери навит градински маркуч, пусна водата и изми калта от главата и кръвта от лицето си. Въпреки умората и болките от сбиването, усети, че върви с лекота, както преди футболните мачове, когато тръпнеше от вълнение преди двубоя. Бе намерил онова, което бе отишъл да търси, но бе направил и нещо по-важно — бе устоял на изкушението да пие. Не знаеше дали щеше да преглътне уискито, или не. Беше се поколебал, бе стигнал до границата, но не я бе прекрачил. Духът му се повдигна.

Влезе в двора на Пепеляшка, седна под сянката на магнолията и разгърна индиговите копия. Стейси го гледаше с любопитство. Крис още изглеждаше зле, но въпреки това се усмихваше. Тя долови промяна в него.

— Ето — каза той и посочи едно от копията. — Някой е отбелязал това с молив.

Стейси прочете: ПРЕД — ШП — БР — БМ (КСС-Ю)

— Изглежда от Шривпорт тръгва влак с предимство за Батън Руж, по линия „Канзас Сити Юг“. Сетне са отбелязали прехвърляне на линия „Норфък Юг“, която отива до Балтимор — каза Крис и погледна Стейси. — Питам се, защо Балтимор.

Двамата се замислиха, после Стейси рече: — Балтимор е само на осемдесет километра от Форт Детрик.

40. Императорът

Бъди бе чувал, че когато Цезар минавал по изпълнените с хора улици на Рим, до него винаги вървял един роб. Докато тълпите приветствали императора, робът шепнел в ухото му: „Цезаре, ти си простосмъртен.“

Бъди нямаше човек, който да го съветва и вразумява. Напротив, робите му постоянно изкарваха най-лошото в него. И колкото повече им плащаше, толкова по-взискателен и неумолим ставаше той.

Бъди седеше на „командирския“ стол, точно зад Били Тюлена, който караше десетметровата каравана, наета от Алиша Профит, асистентката на Бъди, и крещеше на чернокожия каскадьор, като сочеше отклонението от магистралата.

— Подмина го, шибан скапаняк!

Били намали и започна да търси място, където да обърне.

Караваната беше пълна с „откачалките на Бразил“ — изразяващ симпатия, но в същото време унизителен термин за най-доверените му служители.

Алиша Профит говореше по клетъчния телефон и уговаряше промени в графика на озвучаването на филма „Предстартово броене в окръг Смърт“ — Бъди бързаше да го пусне по екраните през януари, наред с боклуците на другите киностудии. По традиция през януари прожектираха най-скапаните филми през годината.

До Алиша седеше Рейс Уокър, както винаги облечен като състезател по родео, в избелели сини джинси, колан със сребърна тока и прашни ботуши с цвета на шкурка. До него беше Джон Малката мечка, който рядко говореше. Черните му очи блестяха, а загорялото от слънцето лице беше сплескано, сякаш някой го бе цапардосал с лопата при раждането. Джон Малката мечка обаче не се страхуваше от нищо. Бъди го бе виждал да изпълнява невероятни каскади — да шофира с лудешка скорост, да скача от двайсететажни сгради и да избухва в пламъци. Качествата му бяха изумителни, но въпреки това Бъди не проявяваше уважение към него. Никой не му казваше, че се държи просташки, затова Бъди невъздържано обиждаше всички.