Рицарят на Седемте кралства

В отговор Хедъл изсумтя и се хвърли напред.

Дънк грубо избута Ег назад и се обърна да посрещне атаката. Блокира първия удар достатъчно добре, но мечът на Черния Том улучи щита му и превързаната рана зад него изпрати вълна от болка по цялата му ръка. Опита се в отговор да съсече главата на Хедъл, но Черния Том се измъкна и замахна отново. Дънк едва успя да вдигне щита навреме. Разлетяха се борови трески и Хедъл се разсмя и продължи натиска, като атакуваше ту високо, ту ниско. Дънк посрещаше с щита, но всеки удар беше агония и скоро той откри, че започва да отстъпва.

– Спипайте го, сир – викаше Ег. – Спипайте го, спипайте го, дръжте !

Дънк усети вкуса на кръв в устата си. По‑лошото бе, че раната му отново се беше отворила. За момент му се зави свят. Мечът на Черния Том превръщаше дългия ромбоиден щит в трески. „Друже от дъб и желязо, пази ме здраво или съм мъртъв и обречен съм на ада“ – помисли си Дънк и със закъснение се сети, че щитът е от бор. Когато гърбът му опря олтара, той рухна на коляно и осъзна, че вече няма накъде да отстъпва.

– Ти не си никакъв рицар – каза Черния Том. – Това в очите ти сълзи ли са, тъпако?

„Сълзи от болка.“ Дънк се надигна и блъсна противника си с щита.

Черния Том залитна назад, но като по чудо успя да запази равновесие. Дънк се хвърли към него, като го блъскаше с щита отново и отново, и успя да изтика Хедъл в средата на септата. После извъртя щита настрани, замахна с меча си и Хедъл изрева, когато острието сряза вълна и мускули и се заби дълбоко в бедрото му. Собственият му меч се вдигна, но ударът беше отчаян и неточен. Дънк го пое отново с щита и използва цялата си тежест в контраудара.

Черния Том залитна крачка назад и зяпна с ужас как ръката му тупна на пода под олтара на Странника.

– Ти – изпъшка той. – Ти, ти…

– Нали ти казах. – Дънк заби острието в гърлото му. – С меча съм по‑добър.

Когато кръвта се разтече на локва около тялото на Черния Том, двама от стражниците избягаха навън на дъжда. Другите стискаха копията си и се колебаеха, хвърляха подозрителни погледи към Дънк, докато чакаха господаря си да заговори.

– Това… това беше лошо – най‑сетне успя да изрече Бътъруел. Обърна се към Дънк и Ег. – Трябва да изчезнем от Бели стени преди онези двамата да съобщят на Гормън Пийк за станалото. Той има повече приятели сред гостите, отколкото аз. Задната врата в северната стена, ще се измъкнем през нея… хайде, трябва да побързаме.

Дънк с рязко движение прибра меча в ножницата.

– Ег, върви с лорд Бътъруел. – Прегърна момчето през раменете и продължи тихо: – Не стой с него по‑дълго, отколкото е необходимо. Пришпори добре Дъжд и се махни преди негово благородие отново да е сменил страните. Продължи към Девиче езеро, по‑близо е от Кралски чертог.

– Ами вие, сир?

– Остави ме мен.

– Аз съм ваш скуайър.

– Точно така – рече Дънк. – И затова ще правиш онова, което ти казвам. Или ще изядеш много як шамар.

Неколцина мъже излязоха от голямата зала и спряха да си сложат качулките, преди да продължат в дъжда. Стария вол беше сред тях, както и хърбавият лорд Касуел, който отново бе прекалил с виното. Двамата заобиколиха Дънк отдалеч. Сир Мортимър Богс го удостои с любопитен поглед, но предпочете да не го заговаря. Утор Ъндърлийф не беше толкова стеснителен.

– Закъсняхте за пира, сир – каза той, докато си слагаше ръкавиците. – И виждам, че отново носите меч.

– Ще си получите откупа за него, ако това ви тревожи. – Дънк беше зарязал съсипания си щит и бе наметнал плаща върху ранената си ръка, за да скрие кръвта. – Освен ако не умра. Тогава спокойно можете да ограбите трупа ми.

Сир Утор се разсмя.

– Храброст ли надушвам, или просто глупост? Двете миризми много си приличат, доколкото си спомням. Още не е късно да приемете предложението ми, сир.

– По‑късно е, отколкото предполагате – предупреди го Дънк.

Не изчака отговора на Ъндърлийф, а мина покрай него и се насочи към двойната врата.

Голямата зала миришеше на ейл, пушек и мокра вълна. В галерията горе тихо свиреха музиканти. Смях долиташе от високите маси, където сир Кирби Пим и сир Лукас Нейленд се състезаваха по надпиване. Горе на подиума лорд Пийк говореше настойчиво на лорд Костейн, а новата невяста на Амброз Бътъруел седеше изоставена на високия си стол.

Под солта Дънк откри сир Кайл да дави мъките си в ейла на лорд домакина. Паницата му беше пълна с гъста яхния от храната, останала от предишната нощ. „Купа кафяво“, така наричаха това ястие в кръчмите в Кралски чертог. Стомахът на сир Кайл явно не можеше да се справи с деликатеса. Яхнията беше изстинала, без да я е докоснал, а върху кафявото лъщеше слой мазнина.

Дънк се настани на пейката до него.

– Сир Кайл.

Котака кимна.

– Сир Дънкан. Желаете ли малко ейл?

– Не. – Точно сега ейлът беше последното, което му трябваше.

– Нещо не сте добре ли, сир? Простете ми, но изглеждате…

„… по‑добре, отколкото се чувствам.“

– Какво направиха с Глендън Кълбото?

– Отведоха го в тъмницата. – Сир Кайл поклати глава. – Курвенски син или не, момчето никога не ми е приличало на крадец.

– Защото не е.

Сир Кайл присви очи към него.

– Ръката ви… как…?