Рожденичката

Виждам лампичка в кухнята, вероятно онази над печката, но иначе къщата е тъмна и част от мен се надява наистина да е заспала, защото не искам да го правя.

Скачам от пикапа, затръшвам вратата и тръгвам към верандата. Пъхам ключа в резето, завъртам го, отварям вратата и пристъпвам в тъмната всекидневна. Отникъде не се процежда светлина, не чувам и музиката ѝ. Знам, че закъснението ми не е минало незабелязано. Преди два часа ми звънна, но не остави съобщение. Със сигурност е ядосана.

Поемам си дъх и веднага надушвам топлото сирене и пикантния салам. Пица.

Влизам в кухнята, отварям фурната, виждам голямата кутия от „Джо“, изваждам я, после я поставям отгоре на печката.

Надигам капака. Всички парчета все още седят в кутията, недокоснати.

Стомахът ми се свива, чувствам се като боклук. Разбира се, знаех, че ще е приготвила нещо за вечеря. Връщам се обратно във всекидневната, вземам дистанционното и пускам телевизора, виждам как тъмното стъкло оживява, а плакатът на Изгубените момчета (1987) се появява на екрана на „Нетфликс“. Подготвила е всичко за вечерта.

Замъквам се горе и спирам пред вратата на стаята ѝ, но не виждам никаква светлина под прага.

Почуквам два пъти и зачаквам. Когато не отговаря, завъртам дръжката и отварям вратата.

На лунната светлина, проникваща през прозореца, виждам, че леглото ѝ все още е оправено, а стаята е празна.

Пулсът ми се учестява. Колата ѝ все още не върви. Къде е отишла?

Дали все пак не е на работа? Отново проверявам телефона си за съобщения, но не виждам нищо.

Може сестра ѝ да я е закарала.

Но щеше да ми каже, ако трябваше да работи тази вечер.

Набирам Джордан и изтичвам надолу по стълбите, докато телефонът звъни, и изключвам телевизора.

Когато най-накрая ми вдига, музиката ме удря в ухото и аз потрепвам, докато отдръпвам телефона съвсем леко.

— Здрасти — казва ми и съм изненадан, че звучи толкова… спокойна.

— Къде си?

— Навън — отвръща. — Ще се прибера по-късно.

— На работа ли си?

Тя се разсмива, чувам гласа на друга жена и разговори в далечината.

— Ъъъ, не — отвръща най-накрая.

Тогава чувам вика на нещо, което звучи като звука от гърлата на четиресет мъже, изправям се и се опитвам да разбера какво се случва, по дяволите.

— Джордан, съжалявам, че закъснях — казвам ѝ.

— А?

— Съжалявам, че закъснях! — викам в слушалката. — Имахме много работа и трябваше да остана.

— Тогава защо не се обади? — отвръща с по-силен глас. — Не си бил на работа. Бил си в „Ред“, а аз вече не смятам да чакам. Навън съм с приятели и се забавлявам. Ще се прибера по-късно.

После музиката и далечният глас на диджея заглъхват и линията прекъсва, когато Джордан ми затваря.

Затваря ми.

Свалям телефона от ухото си и се втренчвам в него. Добре, явно е ядосана. Поне така мисля. Но не звучеше ядосана. Нито пияна. Звучеше безразлична и поради някаква причина това ме кара да се чувствам още по-зле. Мога да се справя с гнева ѝ, но не и с момиче, което е напълно доволно от заключенията, които си е извадило, каквито и да са те. Мамка му.

След това осъзнавам какво обявяваше диджеят на заден фон.

Конкурс „Мис Мокра фланелка“ в „Куката“.

Очите ми се разширяват. Не може да е толкова глупава, нали?

Проклятие. Какво се очаква да направя, по дяволите? Дали е излязла, за да се позабавлява, както ми каза, или играе на шах с мен? Дали се опитва да ме накара да отида и да я прибера, като ме заплашва да направи нещо, което не би ми харесало, или трябва да остана където съм, да изоблича блъфа ѝ и да видя какво ще стане? Ето защо не се разбирам с жените и връзките ми не продължават дълго. Не мога да понасям такива глупости.

Но е факт, че изобщо е излязла заради мен. Ако се бях прибрал, когато ѝ бях казал, сега щеше да лежи свита на дивана до мен и да ме предизвиква с очите си, с ръцете си, с аромата си и със секси начина, по който извива гръб, когато се протяга.

Въздишам и поклащам глава.

Искам я толкова силно.

Натиквам телефона в джоба си, изваждам ключовете и се насочвам към вратата. Но когато я отварям, виждам Коул да седи там с ръка във въздуха, като че ли тъкмо се е канил да се протегне към дръжката.

Замръзвам, а веждите ми се стрелкат нагоре.

— Здрасти — казва, а гласът му е необичайно любезен.

Отварям уста да заговоря, но ми отнема минута да намеря гласа си.

— З-здрасти — заеквам, леко разтърсен от внезапната му поява. — Опитвам се да се свържа с теб цял ден. Дори посетих част от местата, където обичайно се мотаеш, по време на обедната си почивка. Къде ходиш, по дяволите?

— Да, знам, съжалявам. — Той влиза и се насочва към кухнята. — Трябваше да свърша някои неща.

Насочва се към хладилника и изважда безалкохолно, после се обръща и се навежда над мивката, докато го отваря.

— Е, какво става с теб? — Заставам до плота в средата на кухнята. — Майка ти дойде тази сутрин и каза, че си напуснал работа?

Той ме поглежда развеселено, като че ли реагирам твърде бурно.

— Ако ми казваше какво се случва с теб, нямаше да ти опявам — избухвам, но се опитвам да прозвучи като закачка.