Рожденичката

Стига до белия мустанг на Кам на претъпкания паркинг и се насочва към страната на шофьора.

— Спри. — Приближавам се иззад нея и слагам ръка върху вратата. — Искам да ти обясня.

Тя се завърта към мен със съчувстващо изражение на лицето.

— О, сигурна съм, че имаш извинение. Отлично извинение. Не се притеснявай.

Отново се обръща и се протяга към дръжката, но аз наистина искам да ме изслуша. Само за секунда.

— Спри. Моля те. — Дишам тежко и се взирам в тила ѝ. — Джордан, аз…

Преглъщам, искам само да се обърне и отново да ме погледне с милата си усмивка и нежните си очи.

Снишавам гласа си почти до шепот.

— Не искам да го изгубя — казвам ѝ.

Тя застива, чувам само дишането ѝ. Дали е съжалила, когато се е събудила тази сутрин?

Най-накрая се обръща, поглежда ме и кимва спокойно.

— Знам — казва тихо. — Затова трябва да разкараш мен. Разбирам. И аз не искам да го наранявам.

Отново се завърта да отвори вратата, но главата ми се накланя към врата ѝ, а очите ми се затварят. Усещам я като вода, изплъзваща се между пръстите ми, докато агонизирам.

— Влюбвам се в теб — прошепвам.

Бавно се обръща отново, не знам защо ѝ го казах, но вдигам предпазливо очи и попивам тихото ѝ изражение. Очите ѝ изглеждат също толкова шокирани, а в тях се борят копнежът и желанието да се държи далеч от мен.

— Знаех, че си някъде тук — казвам ѝ с тъжна усмивка. — Момичетата и жените, с които съм излизал, майката на Коул… никога не съм искал да се оженя за никоя от тях, защото те не бяха онова, което търсех. Започнах да си мисля, че съм вдигнал летвата твърде високо и че не съществуваш. — Хващам тила ѝ и прокарвам палци по гърлото ѝ. — Оказа се, че момичето на мечтите ми принадлежи на единствения човек, когото не бих искал да нараня.

Очите ѝ се наливат със сълзи и аз я придърпвам към себе си, а устните ми докосват челото ѝ.

— Не исках да те плаша… — продължавам. — Но ти ме плашиш, защото имам нужда от теб така, както от въздуха, и…

Кимва.

— И това води до усложнения — довършва вместо мен.

Отдръпва се и извръща поглед, никой от нас не знае какво да направи по-нататък. Проблемът остава.

— Трябваше ми време да помисля тази вечер — обяснявам. — Съжалявам, че ти вързах тенекия.

— И какво из мисли? — Тя свежда очи, с което ме пробожда право в шибаното сърце. — След цялото това мислене?

Не се колебая, защото знам, че не мога да спра.

— Реших, че мога да отложа вината си за утре.

Хващам устните ѝ и я целувам силно, усещам как бавно се отпуска до мен и притиска тяло в моето. Облива ме топлина и се надървям, прокарвам ръце по гърба ѝ, хващам задника ѝ и вдигам крака ѝ. Целувам я по бузата и надолу по врата, а тя отпуска глава и ми дава пълна свобода, докато я избутвам в колата и захапвам леко гърлото и ключицата ѝ.

— Пайк, някой ще ни види — умолява ме.

Но аз съм прекалено гладен. Презрамката на блузката ѝ пада, дърпам чашката от гърдата ѝ и се навеждам, поемам в устата си плътта ѝ заедно със зърното.

Тя въздиша.

— Пайк. О, боже…

Простенва, докато я целувам, засмуквам и захапвам леко втвърдената кожа на зърното ѝ.

— Господи, трябва да се прибираме — изпъшквам. — В противен случай ще те изчукам тук.

— Ей, Пайк — вика някой.

Подавам се, Джордан изскимтява, а аз обвивам ръка около нея, докато тя се притиска към гърдите ми и се опитва да скрие полуголото си тяло.

— Мамка му — изръмжавам, обръщам глава и виждам Бен Ловел в полицейската му кола, която върви на бавен ход точно до нас. Как така не сме го чули да се приближава?

— Бен — казвам и дишам тежко. — Какво, по дяволите?

Той едва скрива веселото си настроение, докато отговаря:

— Патрулирам, човече — казва. — Това момичето на Чип Хадли ли е?

— Не е твоя работа. — Помръдвам, за да скрия Джордан от погледа му.

Но той все пак се опитва да надзърне към нея.

— Добре ли си, милинка? — пита я, все още усмихнат.

Тя увива ръце около тялото си и прикрива голотата си, докато прехапва усмивката си.

— Ъм, да, сър.

Той се засмива на себе си и поклаща глава.

— Проклет да съм — мърмори тихо, превключва колата си на скорост и бавно потегля.

Изчаквам го да излезе от паркинга, преди да се обърна към Джордан.

— Не се тревожи. Той ще си трае.

Ловел не е клюкар.

Тя бързо издърпва презрамката нагоре и скръства ръце на гърдите си, като се оглежда нервно.

— Хайде. — Хващам я за ръката и я повеждам към пикапа си. — Да си ходим вкъщи и после може да поплуваме.

— Голи? — дразни ме.

Отварям ѝ вратата и поклащам глава.

— Не — отвръщам. — Сложи си мидите. Умирам си да ги сваля от теб.

Тя се усмихва и се качва в колата, а аз заобикалям, за да отворя моята врата. Изважда телефона си, вероятно за да напише съобщение на сестра си и да я уведоми, че си тръгва, а аз паля двигателя и превключвам колата на скорост.

Още преди да напуснем паркинга, тя пропълзява до мен и започва да хапе врата ми.

— Като си говорим за костюми… — казва, плъзга ръка под сакото ми и гали гърдите ми. — Може и да свикна да те виждам с него.

— Недей — предупреждавам я. — Той е за специални поводи.

— И аз съм специален повод?