Рожденичката

— Мисля, че знаеш, че си — дразня я. — Не разширявам зоната си на комфорт за случайни хора.

Отправям ѝ кратка усмивка, без изобщо да се ядосвам, че обърна внимателно подредения ми, скучен свят с главата надолу. Правя неща, които по принцип не бих направил, само за да я зарадвам, но и тя ме кара да се чувствам по начини, по които не съм се чувствал от дълго време. А по някои от тях никога. Усетих, че днес си съставям списък в главата с неща, които бих искал да направя заедно с нея. Да я водя на бейзболни мачове и екскурзии, освен това прегледах шибания „Ибей“ за касетки от осемдесетте, с които си мислех, че мога да я изненадам, като че ли все още ще бъда наоколо за празниците и рождения ѝ ден другата година, за бога.

Тя ме кара да се вълнувам за бъдещето. Каквото и да е то.

Обръщам се към нея, опитвам се с едно око да следя пътя и едновременно с това да я целувам, но накрая просто се разсмивам.

— Сложи си колана. Ще ме вкараш в беля.

Тя се тръшва обратно на задничето си и се плъзва надясно, като си закопчава колана.

— А — казвам и поглеждам към нея, — знам, че Мик иска да те наеме. Няма да работиш там. Разбра ли?

Тя обляга глава на седалката, взирайки се през стъклото.

— О, сега закона ли ще ми цитираш?

— Не обичам да се притеснявам. Ще решим този въпрос сега.

Не мисля, че говори сериозно, но искам да се разберем веднъж завинаги.

Тя само свива рамене.

— Сестра ми изкарва добри пари. Не тормози никого, а аз не искам някой да ме издържа. — Млъква и после продължава: — Предполагам, че ще направя онова, което трябва. Нямам нужда от разрешението ти, нали знаеш?

Подръпвам веждите си. Раздразнението от тази ситуация пълзи нагоре по гърба ми.

Но после си спомням колко беше трудно да я замъкнат на сцената тази вечер. Очевидно беше решила, че конкурсът „Мис Мокра фланелка“ не е за нея, независимо дали се е облякла специално за него, или не.

Изсумтявам леко, спомняйки си как се съпротивляваше.

— Дори не знам защо съм притеснен — казвам шеговито. — Ти си добро момиче. Не притежаваш качествата, необходими, за да работиш там.

— Не съм момиче.

Стискам устни, за да спра да се усмихвам, но е трудно. Знам, знам, тя е жена.

— Ами ако Дъч или онова копеленце Джей, или пък някое друго от момчетата, които работят при мен, дойде там? — настоявам. — Ще можеш ли да стоиш зад бара по бельо и да им сервираш напитки, или още по-лошо, да си съблечеш дрехите и да танцуваш за тях? Да им позволиш да те използват, за да свършат? Да седиш в скута им и да се отъркваш в тях за четиресет долара?

Не мога да не се засмея тихо при тази нелепа представа. Ако наистина го обмисли и си се представи в тази ситуация, ще разбере, че е абсурдно.

Тя обръща глава към мен.

— Смееш ли ми се?

— Казвам, че те познавам добре — обяснявам ѝ с равен тон. — И двамата знаем, че нямаш повече смелост, отколкото бих имал аз, така че нека спрем да си губим времето да спорим за нещо, което никога няма да се случи.

Тя поглежда напред и замълчава, но виждам, че челюстта ѝ се напряга, докато се взира през стъклото. Предположението, че познавам ума ѝ повече, отколкото тя самата, вероятно звучи снизходително от моя страна, но тя се държи детински и продължава да се преструва. Достатъчно разумна е, а аз не обичам игричките. Знае, че не би могла да се справи с такива клиенти, и определено няма да се съблече, за да танцува гола. Вероятно ще бъде толкова засрамена, че я зяпат, че би избухнала в сълзи.

Но седем минути по-късно, когато отбивам в алеята, тя изскача, още преди да съм спрял двигателя.

— Джордан? — провиквам се, като отварям вратата.

Какво, по дяволите? Не се караме отново, нали?

Но тя поглежда през рамо, докато върви към верандата.

— Само ще си облека банския.

Оставам на място, въртя ключовете на пръста си. Дооо-ообре.

Тилът ме боде от притеснение и обръщам глава, оглеждам квартала за колата на Коул или тази на майка му. После стрелвам поглед към прозорците на близките къщи за дръпнати завеси и движение.

Сигурен съм, че вече ни обсъждат.

Хората забелязват разни неща, Коул рядко си идва, докато двамата с гаджето му сме постоянно заедно. Няма да им отнеме твърде дълго, преди да си направят собствени заключения.

Когато най-накрая влизам в къщата, Джордан не се вижда никъде. Замъквам се горе и подминавам затворената ѝ врата, отправям се към стаята си, за да се преоблека в гащета за плуване. Когато излизам, все още е в стаята си, затова отивам обратно долу, за да взема шишета с вода и да включа светлините в задния двор. Басейнът грейва и аз пускам радиото, монтирано под шкафчето, а някакво маце вече пее за Момчетата на моята възраст по станцията, на която го е настроила Джордан.

Телефонът ми звъни по необичаен начин и аз отивам до плота в средата на кухнята, за да го взема.

Джордан. Защо ми се обажда по „Фейстайм“?

Вдигам и я виждам на екрана, само че гледа надолу към мен, като че ли телефонът ѝ е подпрян някъде ниско долу. Като например на бюрото. Косата ѝ е разпиляна и не виждам нищо друго, освен светлината на лампата над главата ѝ.