Рожденичката

Снощи НЕ МИ ОТНЕ ТОЛКОВА ДЪЛГО ДА ЗАСПЯ, КОЛКОТО СИ мислех. Мигове след като изпратих последното съобщение, чух как нещо се удря в стената в стаята на Пайк, и се почувствах леко зле, но и се усмихнах, защото усетих властта си над него. Не ми беше цел да си играя игрички с него, въпреки че ми харесва това, че можем да си влезем под кожата един на друг.

Просто исках да му покажа, че съм способна на повече, отколкото си мисли, и че не ми харесва, когато ми казват какво се случва в собствената ми глава.

След това, когато се опита да влезе в стаята, го желаех толкова силно — ръцете му, устата му, думите му, — но винаги съм прощавала твърде лесно и вече не искам да бъда това момиче. Дори ако Пайк е добър човек — а аз съм сигурна, че е, — трябваше да си докажа, че заслужавам да се бори за мен и да чака. Беше необходимо да вдигна летвата и да не давам на всички онова, което искат от мен, толкова лесно. Достатъчно дълго бях мекотело. Джей, Коул, родителите ми…

После заспах, горда с това, че вече съм по-силна.

Но днес, от друга страна… Той може да ме има колкото си поиска, защото и аз не мога да чакам повече. След като му казах да не си посяга снощи, си наложих да направя същото днес и първото нещо, което ще направя, когато го видя, ще бъде да сваля тениската му, защото ми харесва как изглежда само по джинси.

Днес времето е топло, но има лека облачна покривка, която държи жегата надалеч, и аз лежа вън на тревата по корем, слушам Дон Хенли на касетофона, докато разглеждам есенния каталог с курсове в университета си. Вече се записах за следващия семестър, но обмислям да добавя още един курс.

Краката ми, кръстосани в глезените, се люлеят напред-назад във въздуха зад мен, обаче точно тогава телефонът ми звънва и се протягам да го взема от тревата. Поглеждам към екрана, сбърчвайки чело.

Какво иска Дъч?

Вдигам и долепям телефона до ухото си.

— Привет — казвам. — Наред ли е всичко?

Подозрителният ми ум веднага си представя Пайк и някакъв ужасен инцидент с някоя от машините, с които работи.

— А, да, съжалявам, че те притеснявам — казва ми. — Знаеш ли какъв му е проблемът на Пайк днес?

— Какво имаш предвид?

— Ами настроението му е възможно най-ужасно — жалва се. — Всички се страхуваме да се приближим до него. Крещи по нас, забива по осемдесет пирона във всяко парче гипсокартон, което закача, после, без да иска, прие грешна доставка на дървесина, което предизвика много интересно тръшкане, което ми напомни на дванайсетгодишната ми дъщеря. Много е странно.

Изсумтявам, но после слагам ръка върху устата си, за да се прикрия.

— Ъм… — Търся подходящите думи, а гърлото ми се свива от смях. — Всъщност нямам представа.

Всъщност имам доста добра представа.

— Добре, скъпа, покрий се — казва. — Той е напът към къщи и не знам какъв му е шибаният проблем.

Тялото ми се тресе от тих смях и точно тогава виждам пикапът на Пайк да реве по улицата. Дори двигателят му звучи вбесен.

— Добре — казвам на Дъч. — Трябва да вървя.

Затварям, без да чакам да ми каже „довиждане“, и наблюдавам как Пайк нахлува в алеята, а пикапът изскърцва при спирането. Поглеждам към телефона си и виждам, че е едва четири следобед. Доста е подранил.

Вижда ме легнала на тревата и очите му се присвиват, а през тях се излива гняв и напрежение, като че ли съм напът да си получа голямото напляскване, което заслужавам.

Залепям на лицето си срамежливо изражение, извивам гръб и навирвам задник, после силно забавям люлеенето на краката си, за да привлека вниманието му към тялото си.

Той излиза от пикапа и затръшва вратата, а аз не успявам да скрия самодоволната си усмивка, докато приближава. Никой от нас не може да отмести поглед.

— Изобщо не е смешно — отбелязва строго. — Сега влизай вътре и си сваляй дрехите. Цял ден си мечтая за това как ще превърна тялото ти в увеселителен парк тази вечер, момиче.

В дробовете ми се настанява вълнение, не мога да дишам. Виждам всички обещания за предстоящото в очите му и вече не мога да лъжа или да си играя с него. Аз също го искам.

Задържам погледа му, изправям се и очите му побягват надолу по тялото ми, докато бавно се насочвам към къщата.

А той ме следва.

Но точно тогава над рамото му се понася глас, който ни прекъсва.

— Здрасти, Пайк! — казва женският глас.

И двамата спираме и аз виждам госпожа Тафт, една от съседките ни, застанала зад него.

— Как си? — пита тя.

Той оголва зъби, затваря очи и изглежда така, все едно всеки момент ще удари нещо. Коремът ми се тресе от веселие, което се опитвам да не показвам.

Пайк бързо се обръща и залепя на лицето си фалшива усмивка.

— Здравей, Констанс — почти изчуруликва. — Добре съм. Просто съм… зает.

Тя кимва и поглежда зад рамото му.

— Здрасти, Джордан.

— Здравейте, госпожо Тафт.

Отивам до Пайк и пъхам ръце в джобовете си.

Тя прокарва длан по кестенявата си конска опашка, държейки каишката на кинг чарлз шпаньола, който разхожда, откакто отидох да легна на тревата преди половин час. После поглежда нагоре към Пайк.

— Скоро не съм виждала сина ти наоколо.