Рожденичката

Приключвам с оглеждането на помещението и се каня да се отправя към задната му част, но той внезапно се приближава до мен и казва със спокоен, но строг тон:

— Същите клиенти идват и в „Граундърс“, нали? — Поглежда към тълпата и после обратно към мен. — Обслужваш същите мъже и там, нали?

Вдигам поглед обратно към масите и сепаретата и разпознавам някои от хората. Градът е малък. И какво от това?

— Защо мислиш, че изобщо идват там? — пита, присвил очи към мен. — Аз имам готвач и по-добро меню. Тренирани барманки. По-чисти тоалетни. Защо да не си пият питиетата тук през цялото време?

— Защото в „Граундърс“ е по-евтино.

— Защото „Граундърс“ също продава секс — отвръща ми. — Тези момчета идват в „Граундърс“ заради теб, Шел, Ашли, Ели… не заради евтината бира и черупките от фъстъци по пода. Защо смяташ, че там не работят никакви мъже в края на краищата? Шел те е наела заради това как изглеждаш.

Не казвам нищо, само се съсредоточавам обратно върху сцената, където виждам сестра ми да излиза иззад завесата. Мик ме гледа и почти усещам дъха му върху шията си, въпреки че се намира на метър разстояние.

— Не се самозалъгвай — казва ми. — И там те гледат като парче месо, въпреки че си с дрехи. — След това поглежда нагоре към сцената и към сестра ми, която се върти на пилона. — Просто тя изкарва доста повече пари.

* * *

На следващия ден сестра ми не ме пита защо съм спала на дивана ѝ. Вместо това ме завежда на закуска заедно със сина си, след което отиваме на фермерския пазар за продукти. Говорим си за предстоящия окръжен панаир, какво дават по кината и какъв купон иска Килиян за рождения си ден през септември.

Сестра ми обича да ме тормози, но и забелязва кога съм наранена. Знае кога да отстъпи.

След танца ѝ снощи я последвах в задната част на клуба и взех ключовете от нея, за да мога да си тръгна с колата ѝ и да отида в апартамента ѝ. Не знаех какво да изтъкна като причина, поради която имам нужда да пренощувам у тях, затова не казах нищо. Откъде да започна? От Коул, който не ме взе от работа предната вечер? Как останах сама в колата с Джей на безлюдна улица посред нощ за пръв път от две години? Че спах на билярдната маса? Че Пайк ме обвини, че мамя сина му и се възползвам от щедростта му?

Че шефът ѝ ме тормози да работя за него?

Че Коул се държи така, все едно не съществувам?

Усещам как в гърлото ми се надига ридание. Не мога да се върна там. По-скоро бих спала в колата си. Тригодишното в мен с гордост с размера на Тихия океан ще им покаже къде зимуват раците, нали? Ще живея в потрошената си кола без климатик и със счупени дръжки на вратите, защото не се нуждая от никого, нали?

Усмихвам се леко през мокрите си очи, докато карам колата на сестра ми по улицата. Всъщност нещата не са чак толкова зле. Мога да се върна в дома на татко. Мащехата ми може да не ме иска там, но няма да ме изхвърлят.

Няма вечно да е така.

Влизам в квартала на Пайк, превключвам мустанга на сестра ми на по-ниска предавка и се приближавам до къщата му.

Сестра ми няма да работи днес, така че ми остави колата, за да си прибера нещата от къщата на Пайк.

Но когато я виждам, забелязвам пикапа му на алеята и стомахът ми се завързва на възел.

Не искам да го виждам сега.

Трябва да дойда по-късно.

Но не, имам нужда от дрехи и учебници. Мога да си прибера останалите вещи по друго време, но те ми трябват сега.

Паркирам и излизам от колата, вземам малкия куфар, който Кам ми даде назаем, и тръгвам напряко през ливадата и нагоре по стълбите. Изваждам ключа и посягам да отключа вратата, но виждам, че вече е отключено. Пристъпвам предпазливо вътре.

Всекидневната е празна, подминавам кухнята и виждам, че го няма и там. Раменете ми леко се отпускат. Отправям се към стълбите и хващам парапета.

— Джордан.

Замръзвам, а присъствието му и нервите ми карат космите по врата ми да настръхнат. Мамка му.

Обръщам се, втвърдявам изражението си и вирвам брадичка, застанала лице в лице с Пайк. Той стои между кухнята и всекидневната и бърше в мръсна кърпа ръцете си, покрити с мръсотия. Мокър е, по част от тениската му е избила пот, а лицето му е по-загоряло, отколкото предния път, когато го видях. Като че ли е прекарал доста време навън през последните двайсет и четири часа.

— Трябва да си взема някои неща — казвам и се обръщам обратно към стълбите.

Но той отново ме спира:

— Джордан.

— Виж, все тая — прекъсвам го и се обръщам пак към него. — И без това нямам работа тук, а и Коул също е навън през половината време, така че нека си спестя неприятностите и да си взема боклуците.

Той пристъпва напред.

— Къде ще отидеш?

Иде ми да заплача.

— При баща ми. В Мийдоу Лейкс — казвам му. — Не е твой проблем, нали знаеш?

Ето. Готово. Няма нужда да се преструвам, че нямам други възможности. Тръгвам си. Ненавиждам идеята да се върна обратно в онази дупка в паркинга за каравани, но няма да е завинаги. Ще го преживея.

Отново тръгвам по стълбите, но той заговаря така, като че ли бърза.

— Моля те — изтърсва и ме спира. — Ела за минутка. Искам да ти покажа нещо.