Рожденичката

Извръщам поглед. Сигурно онзи ден съм я оставил върху някоя мебел, а тя я е взела, вероятно мислейки си, че е на Коул. Предполагам, че и той е играл бейзбол на същата възраст.

Освен това е отрязала страните ѝ? Искам да се ядосам. Тази тениска ми е от гимназията, но…

Беше твърде избеляла, за да я нося навън, така или иначе. А на нея ѝ стои много по-добре, отколкото на мен когато и да било. Отново поглеждам към нея, виждам как обгръща гладката ѝ, докосната от слънцето кожа, и ме залива едва доловима вълна на удоволствие, че е облякла нещо мое.

Размърдвам се на стола си и мигам срещу картите, за да прогоня звездите от погледа си.

— Имаш ли нужда от помощ? — пита я Еди.

Премествам треперещ поглед към Джордан, виждам я наведена над фризера и сбърчвам чело.

Но Тод се обажда с лукав хумор в гласа:

— А, остави я на мира. Справя се прекрасно и сама.

Момчетата се засмиват, определено се наслаждават на гледката, а Джордан отново се изправя и слага кутията с ледени близалки под мишница. После повдига вежда към Тод, като оставя капака да се затръшне.

Приготвям се за остроумния ѝ отговор, но вместо това тя се приближава бавно до масата и поглежда през рамо към ръката му.

— О, вижте това — казва със светнали очи и весел тон. — Събрал си всички попове от колодата. Голям късмет, нали?

Дъч изсумтява, а аз се разтрисам от смях заедно с другите. Всички, освен Тод, който хвърля картите на масата, отказвайки се от ръката си.

Тя се усмихва самодоволно и отново се насочва към стълбите. Изкушавам се да ѝ напомня да каже на приятелчетата си, че не искам никакви ледени близалки в басейна, но се опитвам да не командвам нея и Коул на дребно, като че ли са деца.

— А, мога ли да те питам нещо? — казва, като спира по средата на стълбите.

Срещам очите ѝ.

— Има някаква тортичка в хладилника — продължава. — Коул иска да я изяде, но не е моя и не съм сигурна откъде се е взела. Просто исках да те попитам, преди да я нападне.

Мамка му. Запазвам каменна физиономия въпреки раздразнението си. Усещам погледите на момчетата върху себе си.

— О, ъъъ, тя е… — мърморя, клатя глава и се преструвам, че отново изучавам картите си. — Аз, ъъъ… Взех я за вас… днес, от магазина… за двама ви.

Джордан не казва нищо и след миг на пълна и неудобна тишина поглеждам нагоре. Тя е наклонила глава и изглежда объркана.

Хвърлям три карти към Дъч, за да ми даде нови, въпреки че не съм сигурен точно кои изхвърлих.

Тя все още ме гледа. Усещам го.

Продължавам да говоря, като се надявам, че ще ми отвърне и ще се разкара оттук.

— Тъкмо минавах покрай магазина на Етиен, когато си спомних, че нямаше торта за рождения си ден — казвам ѝ привидно небрежно, — нито пък успя да го отпразнуваш подобаващо. Просто си помислих, че би ви харесала. — Вземам три нови карти от тестето, защото Дъч не ми дава нищо. — И без това минавах оттам. Не е кой знае какво.

Ако наистина не беше кой знае какво, нямаше да се почувствам странно веднага, щом се прибрах вкъщи. Беше глупаво да я купувам като начало. Тя не ми е дете.

Но поради някаква причина, когато минах покрай витрината и видях триетажната торта с розови розички, покриващи всеки сантиметър от нея, си помислих за Джордан. Предполагам, че все още се опитвах да изкупя вината си за това, че онзи ден се държах като задник.

А онази вечер тя спомена за духане на свещи и пожелаване на разни неща… На рождения си ден не можа да го направи както трябва — поничките не се броят, — така че се почувствах зле, въпреки че не беше по моя вина. Тогава покупката изглеждаше като добра идея.

Обаче усетих носенето ѝ вкъщи по някакъв сантиментален начин. Твърде сантиментален. Сложих я в хладилника, скрита в розовата кутия, и зачаках да видя дали отново ще ме обхване подходящото настроение, преди просто да я изхвърля.

— Но да, твоя е, така че можеш да му я дадеш — казвам накрая и я поглеждам за кратко, преди отново да преместя поглед върху картите си.

— Нямаше ли да ми кажеш, че е там?

Свивам рамене.

— Явно съм забравил за нея.

Лъжата не звучи убедително, но развълнуваният ѝ глас ме спасява от погледите на останалите.

— Е, в такъв случай няма — казва твърдо. — Няма да му я дам. Моя си е.

Сърцето ми се стопля против волята ми. Поглеждам бавно нагоре. Тя ми се усмихва, докато изкачва оставащите няколко стъпала.

— Благодаря ти! — извиква, после вратата се отваря и музиката отново ни залива, преди пак да се затвори.

Розова. Купих ѝ шибана розова торта, като че ли е на седем. С розички по нея. Дали е видяла тортата? Дали ѝ прилича на тортата на някое момиченце? Или още по-зле, на нещо романтично? Имаха торти с балони по тях. Имаха и обикновени торти. Мамка му, аз съм идиот. Дори не се замислих.

Хвърлям картите си, затварям очи и прокарвам ръка през косата си.

— Само за минутка, момчета — казвам, избутвам стола и заобикалям масата в посока към стълбите.

Докато излизам от мазето и се затичвам след хлапето, ме сподирят хихикания и приглушен кикот.