Рожденичката

— Следващия път, когато имаш нужда от превоз или от каквото и да било — казва, — ми се обади, обещаваш ли?

Отново кимвам и се връщам обратно към семената, вече развълнувана от предстоящото лято.

Глава 10 Пайк

— Две — казвам на Дъч и хвърлям картите, които не искам, обратно към него.

Премествайки очи от собствените си карти, той избутва други две към мен, а аз ги прибирам и разглеждам новата си ръка. Скапана е, но все пак имам две седмици, така че загубата не е пълна.

Не че ми пука. Не гледам постоянно да съм пръв — поне не и когато се отнася за покер, — но каненето на гости за игра на карти веднъж месечно ни предоставя тема за разговор. Стрелвам поглед към Дъч и после към останалата част от масата, към Тод, един от бригадирите ми, после и към Еди, Джон и Шустер, които сменят или пренареждат картите си. Всички хвърлят по няколко долара в средата, а Тод качва с още три. Всички приемаме блъфа… с надеждата, че наистина е блъф.

— Изобщо не очаквам с нетърпение дъщерите ми да пораснат, честно да ви кажа — казва ми Дъч и ме гледа с весел поглед.

— Защо?

Той само поклаща глава и въздиша.

— Този шум ще ме побърка. Засега трябва да понасям само по някое парти с преспиване и кикотещи се осемгодишни момиченца.

Засмивам се тихо, усетил блъскането от горния етаж, като че ли стените се събарят. Намръщвам се. Само девет и половина е. Ако и след час е толкова силно, ще накарам Коул да намали музиката, иначе съседите ще ме погнат. Не се очакваше да правят купон, но аз ги окуражих да си поканят приятели, така че сигурно сам съм си виновен.

— А до неотдавна обичахме шума — отбелязвам и му се ухилвам.

Момчетата се разсмиват и мърморят одобрително. Всички завършихме по едно и също време и е истински късмет, че с някои от тях сега работим заедно, въпреки че Джон и Шустер не работят при нас, защото са съответно ченге и майстор на покриви.

Доскоро и ние бяхме като Коул — забърквахме каши и се радвахме твърде много на грешките си. Аз бях първият, на когото му се наложи да порасне, но все пак останахме близки през годините. Женитби, деца, развод — всички минахме през месомелачката, и един ден се събудих и осъзнах, че все още чакам животът ми да започне — истинският ми живот, — а той вече го е направил, без дори да забележа.

Влакът, на който чаках да се кача, ме подмина, без да спира. Вероятно няма да имам жена и така и няма да разбера какво е да гледам как децата ми растат край мен всеки ден. Вече съм твърде привикнал към самотния живот, като че ли съм единствено дете.

Единствено дете, което не се е научило да споделя играчките си.

Тод вдига с още един долар и аз излизам, следван от Лин, Дъч и Еди. Тод събира мизата, а Дъч разбърква картите и раздава отново.

Приглушената музика от горния етаж изведнъж загърмява силно и ясно и по стълбите се чуват стъпки, последвани от затръшване на врата. На стъпалата се появяват боси крака, които се показват все повече, колкото по-надолу слизат.

Джордан се навежда и наднича изпод тавана на мазето към нас.

— Привет, имате ли нещо против да взема ледените близалки от фризера?

Всички зяпват нагоре към нея, обръщайки глава, а аз правя жест към фризера, като едва поглеждам над картите си.

— Не, давай — отговарям бързо.

По ръцете ми се разпространява топлина, взирам се в картите си и се мъча да се съсредоточа, защото в момента мога да мисля само за нея.

Тя притичва надолу по останалите стъпала, стъпките ѝ са леки и бързи, като че ли се опитва да остане незабелязана и нечута, докато се стрелка към стената от дясната ми страна и повдига капака на фризера.

В стаята настава тишина, не съм сигурен дали защото момчетата се страхуват да говорят нормално в присъствието на жена, или защото са разсеяни. Взирам се в картите си и претърсвам мозъка си. За какво говорехме допреди минута?

А, да, за деца. Точно така.

Чувам разместването на нещата във фризера и поглеждам натам, а погледът ми веднага пада върху краката ѝ. Застанала е на пръсти, навела се е напред и държи капака отворен с една ръка, докато рови в големия контейнер с другата. Изглежда, осъзнава, че носи шорти и че се навежда пред маса, пълна с мъже, защото се изправя на всеки няколко секунди и дърпа шортите си колкото може по-надолу.

Ноктите на краката ѝ са боядисани в светлорозово и виждам, че носи горнище на бански под сивата тениска. Връзките са завързани зад врата ѝ, освен това се вижда още от него през тениската без ръкави, чийто страни са отрязани и откриват извивката на загорелия ѝ кръст. Мускулите на бедрата ѝ се свиват, а стомахът ми се надига и обръща.

Връщам погледа си обратно върху картите, но забелязвам как прибира косата си зад ушите и тогава виждам дупчиците върху тениската. Горе на рамото, до шева.

Това…?

— Това не е ли твоята тениска? — прошепва ми Дъч, наведен към мен.

Присвивам леко очи и после забелязвам бейзболния си номер в избледняло напукано зелено да се подава иззад косата ѝ. Знаех си, че тези дупчици са ми познати.