Рожденичката

Доскоро можех да мисля напълно рационално. Не подлагах на постоянно съмнение всеки свой ход и не правех списък с всяко възможно последствие от най-малкото действие и как Джордан би реагирала на него. Отдавна не съм бил така объркан за каквото и да било.

Когато отварям вратата в горната част на стълбите, чувам рева на Обичам рокендрола, идващ от задния двор, и плясъка от скачането на човек в басейна. Накарах Джордан да събере ключовете на всички, които пият, но ако съседите решат да извикат ченгетата заради шума, предпазните мерки да спра пияните хлапета да карат тази вечер, няма да ме спасят от последиците от незаконните ми действия да позволя на непълнолетни да пият алкохол тук като начало.

Въпреки че долу имам ченге, така че предполагам, че шансът е на моя страна.

Влизам в кухнята, хвърлям поглед на купонджиите отвън и забелязвам до хладилника Джордан, която вади розовата кутия с тортата.

Тя се обръща и я оставя на централния плот, поглежда нагоре и среща очите ми.

— Няма да я ям още — казва. — Защото ще ми се наложи да я споделя с другите. Просто искам да я видя.

Когато повдига капака, ме обземат опасения и съм готов да започна да се извинявам дори когато виждам, че тя разцъфва в развълнувана усмивка.

Отивам до хладилника и си вземам безалкохолно, като се преструвам, че съм дошъл за това.

— Съжалявам, ако е твърде детска — казвам ѝ. — Не знам какво си мислех.

Джордан скръства ръце и скрива усмивка между зъбите си, като че ли се опитва да се сдържи, но не се получава. Виждам страните ѝ да се изчервяват в тъмната кухня, а дъхът ѝ е развълнуван.

Обръща глава към мен.

— Не мисля, че някога съм имала толкова хубава торта — казва. — Благодаря ти, че си се сетил за мен. Изненада ме приятно.

Поглежда обратно към тортата със замечтан поглед в очите.

Страхотно. Сега се чувствам още по-зле. Изглежда така, сякаш това е най-хубавото нещо, което някой някога е правил за нея, не е ли тъжно?

Но пък тортата наистина е хубава. Глазурата е оформена като розички, които долу са бели и стават все по-розови с всеки ред, докато не се оцветят в сексапилно тъмнорозово на върха.

Ето че не беше глупаво. Знаех, че обича розовото.

— Отвътре също е розова — обяснявам ѝ. — Имам предвид тортата.

Усмивката ѝ се разширява.

И не е за деца, спомням си. Направена е с шампанско, така каза продавачката.

Е, свърших добра работа. Мозъкът ми най-накрая поглежда тортата от перспективата, която имах, когато я купих, и вече се тормозя далеч по-малко.

Джордан потапя пръст в една от розите и после го пъха в устата си, смучейки захарта. Погледът ми замръзва, докато гледам как устните ѝ се свиват, а езикът ѝ се показва, за да оближе парченцето глазура, останало на върха му.

Изпъшквам вътрешно, неспособен да спра да се чудя колко ли е топла устата ѝ.

Прочиствам гърло.

— Ох, съвсем забравих за свещите — признавам си и се приближавам към чекмеджето зад мен, — но знам, че трябва да го направиш, така че…

Изваждам кутийката кибрит, намираща се близо до ръкавиците за хващане на горещи съдове, и запалвам една клечка, канейки се да я забия в средата на тортата, но се спирам.

— Да извикаме ли Коул?

Тя поглежда през прозореца, след това махва с ръка. Пъхам клечката в средата на тортата.

Наблюдавам как Джордан затваря очи, издишва и отпуска рамене, после бавно се усмихва. Аз също се усмихвам инстинктивно, като че ли не знам какво си мисли, но смятам, че знам какво изпитва в този миг.

Тя духва клечката кибрит и отваря очи, а струята бял пушек се кълби пред лицето ѝ.

За миг оставам до нея, не смея да помръдна.

Сега някой трябва да я прегърне. Някой трябва да застане пред нея, да сложи ръцете си на плота от двете ѝ страни и да усети дъха ѝ върху лицето си.

Дишам малко по-бързо, докато си представям какъв ли е вкусът ѝ.

След това се протягам за безалкохолното, което съм оставил на плота, и го стискам, докато алуминият не започва да пука.

Това не е на добре. Тези мисли не са хубави.

Отдалечавам се и преглъщам три пъти, за да овлажня гърлото си, след това вземам кутията с касетки, която стоеше в пикапа, и я плъзгам по плота към нея.

— А това е за теб, рожденичке — казвам, за да разсея атмосферата, която може би съм нажежил. — Заповядай.

Очите ѝ се спускат към черната кутия, разпознават я и се разширяват, а ченето ѝ пада.

— Какво?! — възкликва. — Ти сери… в никакъв случай! — Усмихва се весело. — Не мога да ги взема! Били са на баща ти.

Кимвам, чувствам се в по-голяма безопасност заради плота помежду ни.

— Баща ми би искал да ги вземе някой, който ги обича. Ти ги обичаш, нали?

Не е като изобщо да пускам проклетите касетки. Просто слушам каквото върви по радиото. Джордан изглеждаше очарована от тях, така че те бяха единственото нещо, което можех да ѝ подаря, за което бях сигурен, че ще ѝ хареса.

Тя вдига оживено ръце, а на лицето ѝ е изписано такова изражение, все едно не знае какво да ме прави.

— Но… — провлачва и се засмива. — Пайк, аз…

— Искаш ги, нали? — питам.