Рожденичката

Тя отново се засмива, като прави физиономия. Виждам борбата в очите ѝ. За нея това е ценен дар, на който няма право. Само че си умира за тях.

— Сериозен ли си? — пита, обхванала лице с ръцете си.

Не мога да не се разсмея. Забавна е, когато човек я прави щастлива.

Взема ги и ги прегръща.

— Имам си касетки. Имам колекция. Мамка му! — възкликва. — Чувствам се толкова зле, но… много ги искам. Така че ще ги взема.

Преструва се, че ме гледа извинително, но се смее, което ме развеселява още повече.

— Окей — казвам.

А и вече се чувствам значително по-добре. Надявам се, че съм компенсирал лошото си поведение по-рано тази седмица. Джордан изглежда въодушевена от този подарък и от градината.

Отдръпвам се от плота, за да си тръгна, но тя ме спира.

— Почакай.

Обръща се и взема от хладилника поднос, приближава се до мен, слага пакет чипс от тортиля отгоре му и ми го подава.

— Направих допълнително сос за такос за теб и момчетата.

Поглеждам надолу към него и стомахът ми моментално изкъркорва.

— О, нямаше нужда. — Обикновено поръчваме крилца и пица. Но това всъщност изглежда много добре. — Благодаря ти. Те ще го харесат.

Тя се усмихва и погледите ни се преплитат за три дълги секунди. Като че ли въздухът е пълен с нещо тежко, което не можем да помръднем.

Накрая издишвам и се отдръпвам.

— Накарай ги да разтребят в края на купона, става ли? — Не ги оставяй да тръшнат всичката работа на теб, искам да добавя, но не го правя.

Джордан само завърта очи към мен и се връща към касетките си.

* * *

Събуждам се от силно тропане, стряскам се и мигам в тъмнината. Какво, по дяволите? Мога да се закълна, че и леглото потрепери. Отнема ми известно време да се ориентирам в звуците, идващи отвън, и тогава чувам приглушената музика, процеждаща се през затворените прозорци.

Божичко, още ли са будни? Поглеждам към часовника, който показва едва един през нощта. Отмятам завивките и се протягам, после прокарвам пръсти по скалпа си.

Тук е ужасна горещина.

Надигам се, премятам крака през ръба на леглото и се изправям.

Прекосявам стаята, отварям вратата и се отправям към коридора и стълбището. Долу проверявам термостата и включвам климатика. Двайсет и шест градуса. Склонен съм на компромис, но това е непоносимо. Това, че трябва да спя с панталони от пижама, защото има хора в къщата, не помага, но се страхувам, че мога да се събудя внезапно и да забравя, че съм гол, по дяволите.

Влизам в кухнята, без да паля лампите, и спирам пред мивката, като поглеждам през прозореца към верандата. Изненадан съм, че още не са викнали ченгетата. Шумът е по-слаб, отколкото преди, но все още е твърде силен за това време на денонощието.

Оглеждам задния двор, за да разбера откъде е дошло тропането, но очите ми внезапно се разширяват и извръщам поглед. Сериозно, Коул? Чии приятели правят така в чуждите къщи?

Поне две момичета нямат горнище на банските, а едното от тях го опипва някакво момче, за което мога да предположа само, че е едно от другарчетата на Коул, докато двамата се натискат в басейна. Другото момиче лежи на един от шезлонгите с ръка под главата и с черни очила, въпреки че навън е тъмно.

Обръщам се и търся телефона в джобовете на панталона си. Коул трябва да разкара тези лайненца от собствеността ми веднага, но аз не мога да изляза при тях. Не съм сигурен дали ще им стане неудобно, но на мен определено ще ми е странно. Със сигурност познавам бащите им.

Къде, по дяволите, е Джордан? Не знам защо мисълта изниква в главата ми, но поради някаква причина инстинктивно усещам, че тя също би имала проблем с това. Къде, по дяволите, ми е телефонът?

Спомням си, че е включен в зарядното до леглото ми, и тръгвам обратно нагоре по стълбите и надолу по коридора, влизам в стаята и го измъквам от кабела.

Поне по-голямата част от гостите са си тръгнали, както изглежда. Няма да е твърде трудно да се отърват от останалите осем или колкото са там. Но задният двор е кочина, а аз бях прекалено снизходителен. Най-добре би било Коул да не иска да прави друг купон скоро.

Насочвам се отново към стълбището и набирам Коул, като спирам в началото на кухнята. Задържам телефона до ухото си и слушам повикващия сигнал.

Но скоро чувам звънене откъм всекидневната, поглеждам назад и виждам светлина откъм страничната облегалка на дивана. Телефонът на Коул свети заради това че го набирам. Проклятие.

Затварям, почуквам по екрана с палец и натискам името на Джордан, за да се обадя на нея. Но точно когато се каня да ѝ позвъня, поглеждам нагоре и внезапно спирам.

Тя е там. Стои в плиткия край на басейна, потопена до бедрата, ръцете ѝ са скръстени на гърдите и се опитва да задържи горнището върху себе си, докато Коул дърпа връзките на врата ѝ. Застава пред нея, зазяпан надолу, а тя поклаща глава, опитва се да му се противопостави, но все пак се усмихва. Забелязвам смущението ѝ чак оттук.

Заливат ме много чувства, а в главата ми плуват хиляди мисли, докато се опитвам да извърна поглед, но не мога.

Не гледай към нея, казвам си.