Рожденичката

Тя отново насочва поглед към мен и аз извивам ъгълчето на устата си в усмивка. Не съм сигурен какво да кажа, така че да не прозвучи напълно неуместно.

Накрая решавам да изстрелям най-лесния отговор, докато се обръщам и се насочвам към стълбите.

— Харесва ми да си говоря с теб — казвам през рамо.

Глава 11 Джордан

Харесва ми да си говоря с теб? Какво толкова интересно съм казала? Засмивам се, клатейки глава, докато беля картофите за вечеря.

Може би просто няма други възможности. Дали е живял сам толкова дълго, че всеки разговор вече му изглежда интересен? Двамата нямаме абсолютно нищо общо.

Но истината е, че… се зарадвах да го чуя. Защо толкова искам да ме харесва? И защо купонът беше последното място, където исках да се намирам, когато разбрах, че той също няма да е там?

Поглеждам нагоре и го виждам в задния двор през прозореца пред мен. Подрязва дървото до оградата, която отделя двора му от този на Крамер, с инструмент в ръка, който може да протегне чак до горните клони. Споменах, че в градината не стига достатъчно светлина, така че той се зае да реши проблема. Без дори да го моля.

Обичам градината повече, отколкото му показвам. Тя е моето местенце и ще остане тук дори след като си отида. Това е успокояващо.

Семената са посети, а пръскачките мокрят почвата за по няколко минути всяка сутрин и всяка вечер като по часовник. Вече ми харесва да ги чувам как се включват по малките часове, когато навън все още е тъмно, а аз съм единствената, която седи будна в кухнята заедно с кафето си.

Усещам всичко тук толкова познато и уютно. Като дом.

Започвам да отделям кожата на картофа, която е груба и вкоравена. Типично. Винаги се привързвам към нещата, които няма да продължат дълго. Към идеята, че майка ми ще се върне, когато бях малка, към Ник, Джей, апартамента ми и желанието да си имам собствен дом… Изумявам се от това колко жалка мога да бъда. Забивам ножа в дъската и изваждам още няколко картофа от торбата.

И още по-лошо, не мога да спра да мисля за снощи цял ден, а купонът е последното, за което се сещам.

Тортата за рождения ден, касетките, шегите, които си разменяхме двамата… Начинът, по който той се сети, че трябва да духна свещичка и да си намисля желание. Сърцето ми забива ускорено и се усмихвам, но после се намръщвам объркана, защото не искам да се чувствам така.

Снощи духнах клечката кибрит, пожелавайки си същото нещо, което си пожелах онази вечер в киното. Радвах се на онова, което почувствах тогава, и исках да се чувствам така всеки ден. Исках само това.

Не да променя живота си или да получа нещо, с което не разполагам сега, а да се чувствам по точно същия начин на следващия ден. И на по-следващия.

Специална, важна, щастлива.

Той ме прави щастлива.

Щастлива по начин, по който би следвало да ме направи гаджето ми.

Обелвам още един картоф и забелязвам с ъгълчето на окото си движенията му отвън. Опитвам се да се въздържа, но все пак поглеждам натам.

Той вдига ръце, изхлузва морскосинята си тениска през главата и я натъпква в задния си джоб, после пак се протяга да вземе резачката.

За миг замръзвам. Ръцете ми спират да се движат, а звуците от резачката, косачката от отсрещната страната на улицата и музиката, носеща се от кухнята, бавно избледняват.

Кожата му — златиста и загоряла — изглежда топла и гладка, мускулите на корема му и сухожилията на ръцете му се опъват под кожата му, показват колко дълго и упорито е работил цял живот. По шията и плещите му блести пот, виждам и вълничките, предизвикани от движението на мускулите по гърба му. Дори през татуировките.

Дългите му крака са обути в износени джинси, а тениската виси от задния им джоб и покрива част от неговия… Облизвам устни, откъсвам очи от задника му и се зазяпвам в начина, по който висят джинсите от хълбоците му.

Всеки мускул по тялото му се свива и отпуска, докато реже клонче след клонче, а аз мога само да дишам плитко и накъсано и се възхищавам дори на начина, по който крачолите на панталоните падат върху бежовите му работни ботуши.

Господин Лоусън е секси. Той е умел и силен, чудя се какво ли е усещането да си с него? Какъв ли е с жените?

Отново свеждам поглед.

— О, колко секси — чувам глас.

Примигвам и поглеждам назад. Кам.

Застанала е до централния плот, явно е влязла през предната врата, без да я чуя. Облегнала е една ръка небрежно на гранита с весело изражение на лицето.

Връщам се обратно към картофите, а пулсът блъска в ушите ми.

Достатъчно лошо е, че заглеждам някого, който не е Коул, но е още по-зле, че тя бе тази, която ме хвана.

— Никога не съм те виждала да гледаш така към Коул — казва.

Колко ли дълго е стояла тук?

Решавам да го унищожа в зародиш.

— Как? — отвръщам рязко. — Спри да създаваш драма.

Чувам я как се придвижва по пода и се приближава към мивката, където стоя. Хвърлям поглед към Пайк, който все още работи, без да си дава сметка за ставащото в къщата.

— Добре сте се уредили вие двамата — дразни ме тя, изплаква картофите и ги слага в тенджерата. — Той работи на двора. Ти готвиш. Като че ли сте двойка.