Рожденичката

Продължавам да режа плода, острието минава през него, а върхът на ножа се забива във вътрешната част на средния пръст на лявата ми ръка.

— Мамка му! — Оставям ножа и вдигам ръка. Болката се забива чак в костта ми. Поемам си дъх през стиснати зъби. Проклятие.

— Ооо — Джордан ахва, също оставя ножа си и избърсва ръце. — Съжалявам. — После се засмива със съчувствие. — Ела тук.

Изсмуквам кръвта от пръста си и едва забелязвам, че Джордан ме е сложила да седна на един от високите столове до централния плот, докато взема лейкопласт от шкафа.

Аз ли съм го сложил там? Не, не съм аз.

Тя се устремява към мен, отваря някаква опаковка, която виждам, че е на мокра кърпичка, вероятно „антибактериална“ или нещо подобно.

— Мога и сам. — Протягам ръка.

Но тя все пак се приближава и оглежда капката кръв с размера на грахче, образувала се отново върху пръста ми.

— Знам — казва. — Просто се чувствам виновна. Не исках да те ядосвам и да те разсейвам. Само се шегувах.

Изсъсквам, когато съдържанието на кърпичката се допира до отворената ми рана.

— Не си ме ядосала — казвам ѝ, но прозвучава като ръмжене. — Добре де, предполагам, че ме ядоса. Винаги ме ядосваш, но по хубав начин.

— По хубав начин? — Веждите ѝ се сбърчват.

Да, нали разбираш, забавно ми е. Ти си забавна. И малко смешна. И много интересна. Не знам защо ме ядосва толкова лесно, при това за пълни глупости, и не мога да обясня поради каква причина, но това ми харесва.

Обаче не знам как да ѝ го кажа. Звучи шантаво.

След като не отговарям на въпроса ѝ, тя продължава, а гласът ѝ е тих и сериозен.

— Нали знаеш — казва, без да ме поглежда. — Ако наистина ти е интересна, мога да я водя по-често. Ако искаш.

Момичето с оранжевия бански?

— Да я водиш?

Тя кимва и продължава да бърше пръста ми.

— На гости с преспиване или нещо подобно. Няма да има нужда да си мърдаш пръста. Тя сама ще ти се пробва.

Джордан не ме поглежда, но аз все пак се втренчвам надолу към нея. Опитва се да ме уреди с някоя, така ли?

Усещам как по гърба ми избива лека топла пот, докато осъзнавам присъствието на тялото ѝ между краката си. Наблюдавам я как издухва косата от лицето си само за да падне отново на същото място.

Оранжевият бански не е онзи, който искам да ми се пробва.

Протягам се разсеяно, отмествам косата от лицето ѝ и докосвам леко челото ѝ, докато прибирам косата ѝ зад ухото. Погледът ѝ се вдига и среща моя, оставям лявата си ръка да падне надолу по кичурите гладка коса, а сърцето ми прескача един удар, докато двамата стоим в кухнята, вкопчени един в друг.

Почти усещам лицето ѝ в дланите си. Поривът да разбера какво е да държа част от нея в ръцете си, е толкова силен.

Боже господи. Отпускам ръка и поглеждам надолу към раничката на средния си пръст.

— Е, искаш ли да го направя? — пита тихо, като че ли се страхува от онова, което ще кажа.

Поклащам глава.

— Не — казвам накрая. — Не е лоша, но не е мой тип.

Тя разопакова лепенката и я слага на пръста ми, бавно я поглажда отново и отново.

Пръстите ми изтръпват на мястото, където тя ги държи, и гледам лицето ѝ, въпреки че погледът ѝ все още е съсредоточен върху ръката ми.

После внезапно прошепва:

— Тогава какво харесваш?

Гледам как облизва устни, а дишането ѝ е плитко, което кара члена ми да подскочи, а аз искам да разкъсам нещо със зъби.

Какво ми причинява това момиче?

— Жени, които са достатъчно възрастни, за да пият — отвръщам и издърпвам ръката си.

Тя вдига вежда.

— Аха, все едно самият ти по цяла нощ обикаляш баровете.

Да, права е. Предпочитам да пия вкъщи.

— Хубаво. — Въздиша и слага ръце на хълбоците си. — И без това не исках да те уреждам с нея.

— Защо?

— Не мисля, че е твой тип. — Джордан хвърля опаковките, а очите ѝ вече са спокойни. — Освен това ще ревнувам. Харесва ми да съм единствената жена в къщата.

— А ако бях казал „да“?

Тя свива рамене и ми отправя фалшив извинителен поглед.

— Е, тогава просто нямаше повече да си получаваш новите любими бургери по начина, по който ги харесваш.

Ухилвам се и клатя глава. Толкова е самонадеяна.

Но да, наистина харесвам повече начина, по който тя приготвя бургерите.

Джордан хваща ръката ми и хвърля бърз поглед на раничката ми.

— Добре съм. Благодаря ти. — Изправям се, като я избутвам леко назад. — Можеш да се връщаш навън при приятелите си.

Тя обръща глава, за да хвърли един поглед през рамо навън, но вече не изглежда в купонджийско настроение.

— Какво ще правиш ти? — пита ме, връща се към динята и слага парчетата от нея в голяма купа.

— Ще се опитам отново да заспя, предполагам — казвам ѝ.

Надявам се да не ръчка климатика, за да не се събуждам повече.

Излизам от кухнята, потърквам пръста си и усещам болката от раната.

Поглеждам отново към нея и хващам погледа през рамо, който ми е отправила. Тя бързо се връща към динята, а на мен ми се иска да остана.

След един дълъг миг преглъщам.

— Лека — казвам ѝ.

Но преди да пристъпя във всекидневната, чувам гласа ѝ зад гърба си.

— Какво имаш предвид под „по хубав начин“?